съм — а не съм: / тук я няма дядовата къща /сред тревясалия / калдъръм. Е. Багря-на, НК, 1963, бр. 19, 1. Билетите за дядовите протосингелови пари мисля да са в Одеса. АНГI, 279.
654
ДЯКОН
дядовски
2. Като същ. дядовото, дядовата, мн. дядовите. Галено обръщение на по-стар човек към дете или към по-млад човек. — Дядо Стамате — пита Маргаритка, — имате ли много диваци в гората? — Диваци ли? — усмихва се добродушно старецът. — А... и диваци се понамирват, дядовото. Миналата неделя дойде една голяма група и изкъса всичките водни лилии. П. Незнакомов, МА, 67. — Че и ливолвер имаш! — Револвер, дядо — поправи го Митко. — Е, хайде, разведи ни из хижата да я поразгледаме. — Бива, дядовото. М. Марчевски, МП, 149. — Ти, Кандовче, тия протестантски мисли да ги извадиш из главата си, дядовата. Ив. Вазов, Съч. XXII, 137. — Я кажете ми вие, дядовите, какво ви учат даскалите в школо-то, питал старецът. У, 1871, бр. 11, 165. Че ютиде [дядо] на орото, / юлови са до момите, / изпъчи са на булките: / — Убав ли съм дядовата? Нар. пес., СбНУ XXIX, 133. дядови мн. Разг. Домът и семейството на дядо (в 1 и 5 знач.). Васко стана много рано. Изми се, закуси и веднага тръгна към дядови си. Трябваше да бърза, за да завари дядо си, преди да е отишъл на дюкяна. Т. Харманджиев, Р, 160. Рядко бе стъпвал Здравко у дядови си, но случеше ли се, все се чувствуваше у чужди хора. Кр. Григоров, Н, 165. „Изнеси [Милице] вино, ракия, / да яднем, либе, да пийнем, / че ще на гости да идем / у дедови и бабини.“ Нар. пес., СбВСтТ, 949.
◇ В дядово Адамово одеяние (облекло).
Книж. Ирон. За мъж — съвсем гол. Вързан за дядовия. Вулг. Неспособен, негоден, некадърен, непохватен. <Останал> от дядово Адамово време. Разг. Много стар, отдавнашен, някогашен. От дядово Адамово време. Разг. От много стари времена, от много отдавна. А правото според мен е туй:.., приказвайте само за онова, което от дядо Адамово време се знае, че дяволите ще ви вземат! Г. Караславов, Избр. съч. II, 182-
183. Ще ме хванеш за дядовия; ще ми хванеш дядовия. Вулг. Обикн. 2 и 3 л. Не можеш да ми навредиш.
ДЯДОВСКИ, -а, -о, мн. -и, прил. 1. Който е присъщ на дядо (във 2 знач.). Дядовски капризи.
2. Дядов. — Оголиха ни хептен, внуците носят дядовски дрехи и за децата си ги оставят. М. Марчевски, П, 51. Гласът на славея звъни / дълбоко в майската прохлада — / о, мои дядовски ливади. / О, мои златни младини! Сл. Красински, 30, 39.
ДЯДУНКО, -то, мн. -вци, м. Диал. Галено обръщение към стар човек; дядко. — Колкото за овеса — узрял е. (Тупа стареца по рамото с нескрита нежност.) Узря бе, ей, дядунко! Н. Хайтов, ПЗ, 78.
ДЯК, дякът, дяка, мн. дяци и (диал.) дя-кове, зват. умал. дяче, м. 1. Остар. Средновековен български книжовник; граматик. Надникнал бе в многобройните приказки, дето в задимените от свещи сводести стаички, върху накапаните с восък и мастило маси, неуморните писари — дяци, полагаха на хартия и пергамент господарската воля. Д. Рачев, СС, 165. Повечето от тези ученици се посвещавали на духовното звание, а някои от тях оставали да работят като „дяци“ или „граматици“ в областта на книжнината, преписвайки обикновено църковно-богослужебни книги. Ист. X и XI кл, 109.
2. Остар. и диал. Ученик (Вл. Георгиев и ДР., БЕР).
3. Диал. Дякон. Дяк Тодор цръкви метеше, / цръквите мете и пее. Нар. пес., СбНУ XLIV, 148. Кой запали Света гора, / та из-горе свет манастир, / у манастир — седем-десе, / седемдесе калугере, / осемдесе млади дяци. Нар. пес., СбНУ XLIV, 426.
— От гр. SiocKoq. — Друга (диал.) форма: гяк.
ДЯКАМ, -аш, несв. Диал. 1. Непрех. Издавам вик дя-дя на кон, вол и под., за да го подкарам.
2. Прех. Разш. Мъмря, хокам някого.
— От Ст. Младенов, Български тълковен речник..., 1951.
ДЯКАНЁ, мн. няма, ср. Диал. Отгл. същ. от дякам.
ДЯКВАМ, -аш, несв.; дякна, -еш, мин. св. дякнах, св., непрех. и прех. Диал. Дякам веднъж или няколко пъти. Сложи за миг буза до умно гледащото око на животното,.., пое дъх и като му дякна и закътка, го за-шиба с каишите от юздата по корема и капу лата. 3. Сребров, Избр. разк., 30.
ДЯКВАНЁ, мн. няма, ср. Диал. Отгл. същ. от дяквам.
ДЯКОВ, -а, -о, мн. -и. Остар. и диал. Прил. от дяк.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1895.
ДЯКОН м. Църк. Духовно лице с чин по-нисък от свещеник, който няма право самостоятелно да извършва богослужение. Бързо утихна шум и врява, в тишината се чуваха само тържествените песнопения на свещениците, бодро се обаждаха псалтове-те откъм двата аналоя, тихо, но звучно подрънкваше кадилницата в ръката на дякона. Д. Талев, ПК, 51. Едва ли бе имало в софийската катедрала от съграждането й такава богата сватба. Да благославя младоженците митрополит, заобиколен от свещеници и дякони. В. Геновска, СГ, 139.
— Не се бъркай, дето не те викат, клиса-рино! —.., нека милостта ти ме прости, не съм нито клисарин, ни дякон. Прост човек съм, богомолец. Ст. Загорчинов, ДП, 175-
