ДОЛУПОДПИСАН, -а, -о, мн. -и, прил. Канц. 1. Който се е подписал отдолу, под даден текст (обикн. молба, заповед, писмо и др.). А Христо четеше: „Аз, долуподписа-нят Върбан Малеев, .., реших...“ Христо се запъна — не можеше добре да разбира писаното от Малеев. Ст. Марков, ДБ, 326. Ние, долуподписаните гюргевски българи, .., събрахме са на 20 юния 1876 г. при българското народно училище. НБ, 1876, бр. 10, 40.
2. Като същ. долуподписаният м., долуподписаната ж., долуподписаните мн. Лице, което се е подписало отдолу, под даден текст. Четниците в един глас повтаряха след него: — Аз, долуподписаният, същ син на България, заклевам се, че ще се боря с оръжие в ръка против неприятелите на отечеството си. Д. Динков, ЗБ, 89. — Ето как ще пишеш: „Долуподписаният, получих от двамата .. благородни българи и герои, .., 62 франка.“ Ив. Вазов, Съч. XVIII, 25.
ДОЛУПОСОЧЕН, -а, -о, мн. -и, прил. Книж. Който е посочен, изложен след това, по-нататък, по-долу; долуизложен. Понеже считам себе си за онеправдана по долупосо-чените причини, а именно, че покойният ми мъж., е учителствал в Карлово и Калофер цели 32 години.., то апелирам към Вас., да ми се възстанови пенсията. Н. Ферманд-жиев, РХ, 208. Долупосочените обстоятелства наложиха честването на празника да се отложи.
ДОЛУСПОМЕНАТ, -а, -о, мн. -и, прил. Канц. Който е споменат, казан след това, по-нататък, по-долу. Освен общите длъжности в обикновено време, на Министерския съвет в някои долуспоменати случаи се присвояват тия права и длъжности. ПОУ, 25.
ДОЛЦЕ нареч. Остар. и диал. Обикн. в срав. степен. Умал. от доле; малко по-долу. От канарестия му [на върха] гребен се спущаше урва, най-напред гола, а по-долце покрита с рядка ниска горица. Ив. Вазов, Съч. XVII, 78. Трябва да се поразпита и в славянския метох в Смирна и в махалата, гдето се е намервало Фотиновото училище (вж. по-долце). Ив. Шишманов, СбНУ XI, 593.
ДОЛЧЕ, мн. -та, ср. Умал. от дол; малък дол, долчинка. Това изворче, .., добри хора, бяха го подградили с камънаци и му закрепили дървено улейче, за да шурка водицата в стомните и ведрата на напети моми и невести, които слазяха в долчето да ги напълнят. Ив. Вазов, Съч. IX, 191. Току до изворчето, прикътано от лява страна на пътечката, те се спряха и едновременно впериха погледи в дъното на долчето. Ц. Церковски, Съч. III, 152. Тракия, там, секи знай, / какви долчета водни росят начесто бряг и край, / какъв трендафил! Като в рай. / Какви полета плодни! Лет., 1874, 180.
ДОЛЧЙНА ж. 1. Ниско, вдлъбнато място от земната повърхност, обградено с височини; дол. Така незабелязано минаха край поста, прехвърлиха един гол хълм и се спуснаха в малка долчина. Ем. Коралов, ДП, 53. Жълти сипейни скали ограждат от изток и север котловината, на запад се дигат горски хълмове, и цялата долчина е едно запазено гнездо. К. Константинов, ПЗ, 31. Вятърът още дремеше по върховете на дърветата, та стъпките на конете се носеха като глухо ехо из зашумените долчи-ни. К. Петканов, X, 6. Защото пътят, или по-добре посоката към гората Еледжик, .., отделяше се на дясна страна от Тополница, из една стръмна и каменлива долчина.
3. Стоянов, ЗБВ II, 105. Поблеяло ми ягън-це/ по тия равни долчини. Нар. пес., СбНУ ХЬГ/, 466.
2. Остар. и диал. Поток, бара, вада; дол. Замълча той, па излезе. Отвърза воловете, подкара ги на долчината, проби с брадвата една дупка на леда и те завряха муцуни. Кр. Григоров, Н, 158. Симов си мислеше за рака, но за за кривия рак, който населяваше чистите води на реките и долчините в неговия роден край — ъгъла между морето и южната граница. Д. Фучеджиев, Пл, 1969, кн. 23, 4.
ДОЛЧИНКА ж. Умал. от долчина; дол-че. Пътят, .., се провираше под клонести букаци, като му хлътваше в някоя долчинка, ту се възкачваше по някоя малка стръмнина. Д. Ангелов, ЖС, 77. Побелялата от слана необятна поляна остана зад нас. Сега тръгнахме по път, накъсан от безводни долчинки. Сл. Трънски, Н, 74. Водите, що извират из земята наричат са извори; от изворите водите, като са стичат наедно, правят долчинки и долища. Ив. Момчилов, МПЗ, 12.
ДОЛЮБВАМ, -аш, несв.; долюбя, -иш, мин. св. -их, прех. 1. Само несв. Разг. С от-риц. Не изпитвам обич, симпатии към някого, не обичам някого или нещо; недолюб-вам. В Котел не слезе [Раковски], защото се боеше от издайници. Тукашните чорбаджии не го долюбваха, все им се струваше, че „този чиляк“ ще докара някоя беля на селото. П. Незнакомов, ЖВ, 7. Май хич не долюбва домакинската работа, като я гледам как се мръщи, като трябва нещо да свърши.
2. Обикн. св. Поет. Обичам, любя някого или нещо до края на своя или неговия живот, съществуване. Аз нямах просто време баща си да долюбя, / тъй млад го изпроводих във хладната земя. М. Недялков, Л, 44. Мой роден край, мой детски рай, загубен / в години на младежки непокой, / от други до-изгледан и долюбен, / как днеска да ти кажа — Аз съм твой?! Д. Методиев, Д, 47.
ДОЛЮЛЕЯ. Вж. долюлявам.
