се, няма да говоря срещу твоята мила. Ем. Манов, БГ, 230.
ГЛУХАРКА ж. Женската на глухар1.
ГЛУХАРЧЕ1, мн. -та, ср. Тревисто растение от семейство сложноцветни с продълговати врязани листа, жълти цветове, разположени на куха гола дръжка и пухкаво бяло кълбо от леки семена, които вятърът разнася при най-леко подухване; радика, глушило, млечка. Taraxacum officinalis. Надали има друго така популярно и познато на всекиго цвете като глухарчето. А. Бой-чинов, ПХ, 11. Мястото беше широко — планинска поляна, прошарена с метличина, ,лайкучка и глухарчета. Л. Стоянов, Избр. съч. Ш, 194. По слоговете цъфтяха безброй цветя,.. Сини великденчета,.., наред с лютичета и глухарчета, досущ злато, и теменужки — ... с лилави личица и жълти устенца! П. Бобев, ГЕ, 102. Ветрецът разнасяше нежния пух на глухарчетата и ронеше сливовия цвят. Ив. Венков, ХКН, 102. Качулати влакънца от глухарчета лениво се носеха из топлия въздух. А. Гуляшки, Л,
397.
ГЛУХАРЧЕ2, мн. -та, ср. 1. Умал. от глухар1 (в 1 знач.).
2. Малкото на глухар1 (в 1 знач.).
ГЛУХАТА нареч. Рядко. По такъв начин, че да не се чуе, да не се разбере; мълком, мълчешката. Тоя въпрос г. К. е минал глухата. А. Дювернуа, СБЯ, 366.
— От А. Дювернуа, Словарь болгарского язьнса, 1885.
ГЛУХЕТИНА ж. Разг. Пренебр. Глуха жена; глухла. — Какво направи тя досега, като домъкнахме и онази глухетина? Нищо, абсолютно нищо. Ст. Л. Костов, Г, 48.
ГЛУХИЧКО. Нареч. Малко глух; възг-лухо. — Трябва да е оживено в неделя! — обади се глухичко девойката с очилата. ВН, 1960, бр. 2658, 4.
ГЛУХИЧЪК, -чка, -чко, мн. -чки, прил. Умал. от глух; не съвсем глух, възглух. Той е глухичък. А Гласът му е глухичък.
ГЛУХЛА ж. Рядко. Пренебр. Глуха жена; глухетина.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1895.
ГЛУХЛЬО, -то, мн. -вци, м. Рядко. Пренебр. Глух човек; глухар2.
— От Ст. Младенов, Български тълковен речник..., 1951.
ГЛУХО. Нареч. 1. Без да се чува ясно, отчетливо; сподавено, заглушено. Вятърът се беше поусилил и глухо фучеше между плетищата и клоните на орехите. Ив. Вазов, Съч. УП, 127. Четирите колелета на каруцата запръскаха по-силно из рядката кал на селския път. Разслабеният й скелет глухо затропа посред печалното, пусто и разкиснато от дъждовете поле. Елин Пелин, Съч. I, 42. И ето далеч някъде, глухо задавено, като че изпод земята, но все пак ясно, зачува се ура. Й. Йовков, Разк. I, 79. В тоя миг някъде зад мене се чу хрипав, задавен от вълнение глас, който прозвуча глухо и страшно в тишината. Др. Асенов, СВ, 42-43. Борис се посъвзе и запита глухо, като че ли гласът му идеше изпод земята. К. Калчев, СТ, 209. Мълчи народът! / Глухо и страшно гръмат окови, / не чуй са от тях глас за свобода. Хр. Ботев, Съч. 1929, 11.
2. Без да е изразен открито, явно, без външни изяви; смътно, сподавено. — И Борислав е замесен от същото тесто, от каквото и другите. Ако той стоически понася загубата на Тамара, яростта все ще пламти глухо в гърдите му против Асеня. Ив. Вазов, Съч. XX, 32. — Кръвта толкова години бе кипяла глухо в гърдите, сега иска да се лей. Ив. Вазов, Съч. XVIII, 96.
3. Без движение и шум, без признаци на живот; неоживено, напълно тихо, безлюдно, пусто. Тихо и глухо е в гората. Ем. Станев, ЯГ, 46. Из манастира не се мяркаше жив човек. Глухо и тихо, като в заспиващо село привечер, когато завали сняг и покрива ра-вно всичко — хамбари, покриви, дворове. Зл. Чолакова, БК, 23. Затворените безлюдни къщи тъжно и глухо немееха. Елин Пелин, Съч. I, 16. Тъй тихо, тъй глухо бе в дома на доктор Петранов, като че в етажа нямаше жив човек. Д. Калфов, Избр. разк., 80. В леса владееше тишина и безмълвие дълбоко. Глухо, пусто. Ив. Вазов, Съч. XXIV, 24. В къщи е глухо. Издалеч само се чува шум от сбора. П. Тодоров, Събр. пр П, 215. Наокол е шумно. Но в тази ограда / е глухо, безмълвно, всегдашен е сън. Ив. Вазов, Съч. I, 7.
ГЛУХОВАТ, -а, -о, мн. -и, прил. 1. За човек — който не чува добре; възглух. През двора премина, запасан с бяла престилка и със съдове в ръка, глуховатият магер. Елин Пелин, Съч. IV, 57-58. — А за какво си учил? — опъна веднъж врат глуховатият дядо Георги Сапунджията. — Математика. — Владика ли? — недоразбра дядо Георги. Г. Караславов, С, 146.
2. За звук, глас, шум и под. — който е малко сподавен, тъп; приглушен, възглух. Оттогава Ленко съвсем го възненавидя, боеше се от него и трепереше от дрезгавия му глу-ховат глас. Г. Караславов, Избр. съч. VI,
181. Минавайки край острова с фара, мау-ната излезе на открито море. Тук глуховатият трясък на мотора като че отслабна, а малката гребна лодка, привързана зад кърмата, започна да подскача по вълните. Ем. Манов, БГ, 69.
ГЛУХОДОБА ж. Диал. Потайно време, потайна доба, полунощ, когато всичко се е притаило и е съвсем тихо.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1895.
ГЛУХОНЯМ, -а, -о, мн. глухонеми, прил.
1. Който е лишен от способността да чува и да говори. През зимата в Чифлика не оста
