/ Ридаят всички и целуват им нозете. К. Христов, ЧБ, 112. Де оставят славните негови [на затрития народ] победи, с които ся е показал храбър във воинството и с които е устрашавал неговите съседи? Д. Попов, БКн, 1859, февр., кн. 1, ч. I, 77. Те вече били унищожили няколко римски воинства. Н. Михайловски и др., ОИ (превод), 327.
ВОИ`СТИНА нареч. Остар. Книж. Наистина. Тогава монархът издигна ръцете си към небето и, проливайки сълзи, извика: „Воистина, воистина, господи, ти си велик!“ Ст. Загорчинов, ЛСС, 12. — Воистина, твърдиня непристъпна може да стане манастирът, ако врази ни нападнат — с треперлив глас добави игуменът. Ст. Загорчинов, ДП, 368. Началата и предписванията на международното право са воистина добри и изрядни. Ч, 1870, бр. 2, 50.
◇ Воистина възкресе! Рел. Употребява се в деня на Възкресение Христово (Великден) и през следващата го седмица като (в) отговор на поздрава „Христос възкресе!“
ВОИ`ТЕЛ, -ят, -я, мн. -и, м. Остар. Книж. Воин. Той беше строг, безмилостен рушител / на мъртвината в живите ни дни — / за бъдещето смел и горд воител, / да зида зид натрупал съсипни. П. П. Славейков, Събр. съч. IV, 166. Или зловещият воител Ханибал / не ни е шепа прах чрез вятра завещал? К. Христов, Избр. ст, 236. Сичките герои и славни воители, великите царе и законодатели, реформаторите и господарствените хора, като звезди от първа величина, са достъпни за погледите на народа. Н. Михайловски и др., ОИ (превод), 10.
— Рус. воитель.
ВОИ`ТЕЛСКИ, -а, -о, мн. -и. Остар. Книж. Прил. от воител.
ВОИ`ТИЯ, мн. няма, ж. Истор. Данък владичина. Дойде в Трявна терновският владика, който иска воития третий пут, и от поповете зе по 56 гроша помощ. СбНУ III, 382.
— От гр. βοήϑεια ’помощ, съдействие’. — Друга форма: войти`я.
ВОИ`ЩЕ, мн. -а, ср. Дълга дървена или метална греда на рало или плуг, към която са прикрепени другите му части и която служи за теглене. Танчо в това време стягаше ралото, като пригласяше ново воище. Кр. Григоров, ТГ, 27. Видимо изморен, непознатият приседна на воището и все тъй оглеждайки се наоколо, заразпитва. Ст. Марков, ДБ, 486.
ВОЙ1, во`ят, во`я, мн. няма, м. Проточен, провлачен рев, който издават някои животни (вълк, куче, чакал и др.). Нощем, в бялата тишина, която бе легнала сякаш върху цялата земна твърд, се чуваше само гладният вой на вълците. Д. Талев, С II, 278. Кучетата виеха и вятърът разтягаше воя им, та го правеше по-страшен. А. Дончев, ВР, 173. После се повдигна страшна глъчка — див вой на чакали. Й. Йовков, СЛ, 132. Лисицата издава особено лаене. Нейното лаене е бързо…, като в повечето случаи завършва с хрипкав вой. П. Петков, СП, 25. // Силен проточен вик на човек, като израз на радост, възторг или болка, мъка, негодувание, протест и под. С радостен вой се нахвърлиха върху болярина агарянците, овързаха здраво ръцете му с връв, а краката му спънаха като у кон, колкото да може да пристъпя. Ст. Загорчинов, ДП, 307. Гласовете им [на жените и оплаквачките] се сляха в пронизващ див и печален вой, който предизвика гримаса на досада у някои от официалните лица, непознаващи местните обичаи. Д. Димов, Т, 298. Успя да се провре между двете девойки, които току-що си бяха купили билет, и — ха — да се намести на самата каса. Вдигна се общ вой, една ръка се протегна и хвана дебеланкото за рамото. А. Мандаджиев, ОШ, 30. // Силен проточен звук от сирена, снаряд, силен вятър и др. Влакът фучеше из нощния мрак и сливаше шума си с бесния вой на веявицата. Ив. Вазов, Съч. XII, 7. Тишината в широката студена стая сякаш ставаше по-дълбока от тоя жаловит вой на вятъра. Д. Талев, СК, 65. В тоя миг отново се дочу далечният приближаващ вой на снаряда. П. Вежинов, ВР, 59. Скоро над крайбрежния булевард се понесе продължителен вой на сирени. Ал. Бабек, МЕ, 271. Сирената [на парахода] издаваше тревожни сигнали, нейният пронизителен, зловещ вой раздираше въздуха и зовеше за помощ. Д. Спространов, С, 338.
ВОЙ2 частица. Диал. При обръщение, обикн. с удвоено лич. местоим. във вин. Ой. „Вой та тебя, Марко, вой та тебя, / Марко, сейменино, / вчера умря, Марко, вчера умря / мома Маруда!“ Нар. пес., СбВСт, 380.
ВОЙВ`ОДА, -та, зват. -о, мн. -и, м. и (нар.-поет.) ж. 1. Истор. Водач, предводител на хайдушка дружина или въстаническа чета през време на османското владичество у нас. Никой не знаеше нищо от миналото му, .. , освен това, че той бил войвода на някаква хайдушка чета в Македония. Ив. Вазов, Съч. VI, 7. Тримата оцелели войводи — .. вървяха заедно, следвани от четниците, които бяха останали живи. Д. Талев, И, 580. — Комуто пък не е по сгода това, що рекох, да си търси нова дружина и друг войвода. Ст. Загорчинов, ДП, 329. Пеят за Индже млада войвода; как води дружина от триста мина; как гората и планината плаче, за Индже, за да я отърве от хайдути. Й. Йовков, СЛ, 144. Водил бе Чавдар дружина / тъкмо до двайсет години, / и страшен беше хайдутин / за чорбаджии и турци; / ала за клети сюрмаси / крило бе Чавдар войвода! Хр. Ботев, Съч., 1929, 32. Разболял ми ся йе млад Стоян, / млад Стоян,
