те ни се възвръщаше. Връщаха се заедно с нея и буйствата ни и сърцераздирателните безпомощни писъци на майка ни, когато повилнялата орда надвишаваше укротителните възможности на двете й ръце и на гладката точилка, която заместваше бащиния ни дрянов бастун. Майчин пердах бой ли е? Не боли от такъв пердах, както не остават в майчиното сърце трайна болка и детските золуми…
Само едно остана неизменно от тримесечния нов живот на клетата жена — белият кичур, който лъсна в косите й и тънките две бръчки над веждите.
Разбира се, тогавашните майки не се смущаваха от рано осланените си коси, та не прибягваха до бояджийски фалшификации… Не прибягна до тях и моята майчица, въпреки, че комшийките често я ожалваха:
— Льох, мари Стоянке, каква беше тая, на трийсе години да побелееш!…
— Би, що би, отвръщаше тя, децата нали са здрави, та баща им да им се порадва, като си дойде за Великден.
И така, с белия кичур над челото и двете си бръчки над веждите, усладени с широка усмивка, посрещна тя баща ни след първата им по-дълга раздяла.
Дойде си той, погали ни, пощипна ни по надутите бузи. И когато зърна белия кичур в косите на майка ми, помня, че нещо в гласа му се забави, та едва промълви: „Клетата ми Стоянка!“ и я целуна точно там, по белия кичур…
Ордата се хвърли да тършува из бащиния куфар. Зер мама ни беше казала, че ако слушаме, тати ще
