сутринта моето любопитно око прочиташе върху отвореното писмо до баща ми следните неизменни думи: „Мили ми Никола, добре сме, децата слушат и учат… добре.“
Децата слушат! Клетото майчино сърце, как невинно послъгваше… Само да не тревожи далечния си съпруг, с оплакването си с нашите неспирни золуми… А за учението, щом като дежурните двойки в моето тефтерче й изглеждаха на „добро учение“… Тъй да бъде! Майчините очи понякога по-иначе виждат нещата… Така се нижеха зимните дни в постоянно смятане и на последната стотинка, в непрекъснатото парене и стъргане на говежди шкембета, с дежурния постен фасул, с непрекъснатото превъплъщение на родителката ни от готвачка на перачка, на шивачка, на дойка, на слугиня, милосердна сестра, възпитателка и… звероукротителка и вечните неизменни излияния към далечния семеен глава: „Мили ми Никола, добре сме, децата слушат“… Дори когато завърлувалите студове взеха да ни тръшкат поредно в легло и термометъра не излизаше под мишниците ни, а синапените лапи обхождаха ред по ред гърбовете на всички, писмата си следваха в установената форма… А еднаж, току пред заговяване, когато шапката натъркаля половината челяд в едната стая, червеният вятър наду бузата на най-големия брат, а пневмонията хвърли в бълнуване най-малкия… и сърцето майчино не мигаше нито за минутка сън, писмата все така си повтаряха установения канон: „Мили ми Никола, добре сме, децата слушат… само че са малко понастинали… но, дребна работа, всичко ще мине… Твоята верна жена Стоянка.“
И всичко минаваше. И ярката червенина по бузите
