ни донесе армаган, но по един-два софийски гевреци, друго нищо не ни споходи.
— Във Враца нямало хубави дрешки, утешаваше ни майка ни, та татко ви тук ще ви направи. В обещаните подаръци майка ни беше споменала и за нови палтенца — за мен пи за по-големия ми брат.
Новите одеяния заеха главно място в детските ни предвеликденски мисли. Но… Великден наближаваше, настъпи дори и великата събота, а от нови палта никакви следи…
И така замръкнахме срещу светата възкресенска нощ.
Баща ни още не се беше върнал, когато майка ни настани да си лягаме.
Легнахме си. Другите заспаха, но призрака на новото палто разпъждаше съня от моите клепачи. Услушвах се в нощната тишина. Тати, мислех си, ще се върне и ще ни донесе дрехи. Ще стоя буден, да ги видя преди брат ми…
По едно време чувам, че се хлопна пътната врата. Иде си!
След това от съседната стая дочух разговор. После ми се стори, че мама заплака… За да разбера какво става, станах, покачих се на масата с книгите ни, която беше долепена до стената и през зеещата дупка, която зиме служеше да се провира кюнеца от нашата печка, та да се откара в комина, който беше в другата стая, ясно дочух следния разговор:
— Не можа ли да намериш, бе Никола?
— Не можах, Стояно. Никой не дава нито лев. А и Бохор не ще да дава на вересия… Другаде съм получавал заплатата, та нямал гаранция… Какво да се прави, и мен ми се искаше да ги зарадвам, но…
