Ех, усетих, и как още! Най-флагрантно усетих и неприлична животинка (инсекта подла) вече на врата си намерих встредствие непране.
А и приятелите ме напуснаха, щом жена ми вече я няма.
И онзи — художника, фирмадния долнопробен — няма му даже и сянката.
А по-преди — как хубаво, казва, се чувствувам у вас, колко, казва, вълшебен чар има във вашата къща!
Измамник изкуствен, като му е мила къщата ми, защо не идва?
И знам го аз, няма вече Кого да рисува ала натур — Гина, тоес, в ателието си със синия пенюбар и голи рамене.
И онази сврака, оперния артист, дето постоянно пееше във фармацет ли беше, фалцет ли беше, не помня пееше „нас ни чака балдахин…“
Ах, знам какво ги е чакало Всички — Кобилица или дърво, ама на, пропуснат момент.
Само отец Тарапонтий ми остана верен, защото и без това мразеше жена ми, с която спореше за свободната любов. (Проклета да е).
Вземе ме някога Тарапонтий и ме води по кинематографи за развлечение. Ама какво ти развлечение, брате, яд и мъки само кипват в сърцето ми.
Гледаме, например, едно кино — „Голата жена“. Само любов й сълзи. Отец Тарапонтий се ядосва, че заглавието не отговаря на действието, защото всички са облечени, но и на мен ми става мъчно, защото си спомням за миналите нежности. Омръзна ми, казвам ви, да живея тук вече и ще се изселвам и пак обратно редакцията в провинциалността.
