значение. За мен е важно да ме обичат читателите."
Никога не парадираше с популярността си и не беше сноб. Често ставаше така: канени сме на някой прием, аз съм му приготвила смокинга, а той се върне и каже: „Слушай, Веси, я да отидем някъде другаде само с тебе.“ Друг път, след като е работил цял ден за вестника, ще излезе от кабинета и ще викне: „Хайде, обличай някоя хубава рокля и да излизаме.“ Имахме много приятели. Ходили сме на гости, много са идвали у нас. Гуляли сме, лудували сме, правили сме глупости. Често гостито продължаваше и на другия ден. Всеки искаше да бъде компанията на Райко. С него винаги се прекарваше много забавно, беше страхотен имитатор, и как духовито разказваше вицове! Но изведнъж всичко това свърши.
Малко преди девети септември ние бяхме в Чамкория. Всички почнаха да бягат. Приятелите идваха и ни казваха: „Бягайте, последните ешалони заминават утре, вдруги ден. Тръгвайте. Тук ще стане лошо." Аз станах неспокойна с три малки деца сме. Най-малкият син беше на две години, другият — на три, а най-големият на единадесет. Ние имахме дипломатически паспорти. Даде ни ги, без да сме ги искали, Никола Мушанов. Той беше наш кум. Но Райко не виждаше причина да заминаваме: „Защо да бягам? Не съм направил нищо лошо, данъците съм си плащал. На когото съм могъл, съм помогнал. После Казва аз обичам България. Аз съм посочвал на тоя народ според моите разбирания- Кое е хубаво и кое лошо за него. Не мога да Живея като емигрант. Аз не съм плъх да напускам кораба, когато потъва.
За съжаление не знам нищо напълно достоверно за
