не сме били поканени. Те умишлено гледаха да се покажат добри към него, но не можеха да го купят. Райко не се продаваше. Нито пък е използвал влиянието си, за да навреди някому, ей-така, защото не му е симпатичен. Той нападаше този, който не е добър политик, който не милее за България, който е глупав, алчен или корумпиран. Към такива беше безпощаден. Сега ми е трудно да си спомня всичко, пък и у нас не остана нито един брой на „Щурец“. Нали след девети септември всичко ни взеха. Изчезнаха и картините от къщи, без после да науча какво е станало с тях. В апартамента имахме общо петдесет и четири картини, много от които бяха на млади художници. Райко много подкрепяше младите и докато беше председател на Съюза на българските художници винаги настояваше за най-големите задания да се обявява конкурс, за да може да се включат и неизвестни имена. Той откриваше почти всички изложби на начинаещите художници и веднага бързаше да купи една-две картини и да сложи табелка „Откупено от Райко Алексиев“, което действаше като примамка за всичките псевдоаристократи.
Беше много ларж и помагаше на кого ли не. Седим например в сладкарница „Цар Освободител“ и току някой писател или по-често художник му направи знак с глава. Отиват в коридорчето, а аз вече знам — иска му пари. Райко винаги даваше и понякога съм го питала: „Добре де, защо даваш и на тези, които говорят срещу тебе?“ А той: „Веси, ти знаеш ли каква трагедия е да се мислиш за Микеланджело, а да си нула. Тогава целият свят ти е крив. Това са нещастни хора, защото не могат реално да премерят таланта си. Дори те да не ме обичат — няма
