ареста. Няколко дни след девети септември Райко ни остави във вилата и слезе в София да оправи стъклата на апартамента, счупени още през бомбардировките. Казвали са ми, че го е арестувал Лев Главинчев в сладкарницата „Цар Освободител“, но дали е точно така не зная.
Изгониха ме с децата от вилата, като ни позволиха, освен това, с което бяхме облечени, да вземем малко дрехи за преобличане. Апартаментът беше направо разграбен. Парите в банката бяха касирани. Отидох в къщата на баща ми, където с трите деца трябваше да се поберем в една стая.
Като арестували мъжа ми, го закарали в училището на слепите и там го били и измъчвали. Разправиха ми, че имало и някакъв млад човек, който го заплашвал с шмайзер и му крещял, че навремето Райко все му връщал материалите за вестника, а Райко му отвърнал: „Ти можеш сега да ме застреляш, ама от това хуморист пак няма да станеш.
Когато научих, че е в училището на слепите, веднага отидох да го видя. Можете да си представите ужаса на една жена, която не е виждала мъжа си само петнадесетина дни, но не може да го познае сред останалите арестанти. Накрая забелязах един човек да ми прави едва-едва знак с ръка и го познах - небръснат, измъчен и побелял целия. През следващите дни хукнах да моля да го измъкнем оттам и най-вече с помощта на доктор Ташо Ташев се уреди да го преместим в болницата на Червения кръст. Докато го превозвахме, за малко можах да бъда с него в линейката. Питам го: „Кажи как си, какво ти е", а той ми дава знак да не говоря толкова го бяха малтретирали и наплашили, че се страхуваше да не ни подслушват. Беше изнемощял и едва
