Аз: «Но това нс е вярно.»
Ханс: «Вярно е. Когато първия път беше в Гмунден, тя вече можеше да ходи и да язди, а после трябваше да я носят... Не, по-късно яздеше, а миналата година трябваше да я носят.»
Аз: «Но тя съвсем неотдавна започна да ходи. В Гмунден все още не умееше да ходи.»
Ханс: «Да, запиши си го. Много добре си го спомням. Защо се смееш?»
Аз: «Защото си хитрец, много добре знаеш, че Ана е била само един път в Гмунден.»
Ханс: «Не, не е вярно. Първия път тя язди на кон до Гмунден... а втория път» (явно започва да губи самоувереността си).
Аз: «Може би мама е била кон?»
Ханс: «Не, тя беше на истински кон, във файтон с един кон.»
Аз: «Но ние винаги пътуваме с двойка коне.»
Ханс: «Тогава това беше голям файтон.»
Аз: «И с какво се хранеше Ана в сандъка?»
Ханс: «Дадоха й сандвич, риба и репички (вечеря в Гмунден), така пътуваше Ана, тя си намаза сандвич и 5 пъти яде.»
Аз: «И не ревеше?»
Ханс: «Не.»
Аз: «А какво правеше?»
Ханр: «Седеше си напълно спокойно.»
Аз: «И не чукаше?»
Ханс: «Не, през цялото време ядеше и нито веднъж дори не помръдна. Изпи две големи кани кафе — до сутринта нищо не остана, а всичкият боклук остана в сандъка — и листата от репички, и ножчето, тя скри всичко това като заек и само за миг приключи с яденето. Ама че бързина! Дори и аз пътувах с Ана в сандъка и спах там през цялата нощ (наистина преди две години ние пътувахме до Гмунден през нощта), а мама пътува в купето. През цялото време ядохме и във вагона беше много весело... Тя изобщо не яздеше (той сега се колебае, защото знае, че сме пътували с файтон с два коня)... седеше във файтона. Това е вяр
