весело, а кочияшът също шибаше коня. (Кочияшът изобщо не го е правел, защото камшикът е бил у Ана.) Кочияшът държеше юздите и Ана държеше юздите, всеки път от гарата ние отивахме до къщата с файтон. (Тук Ханс се мъчи да съгласува действителността с фантазията.) В Гмунден свалихме Ана от коня и тя сама се качи по стълбата.»»*
Когато миналата година Ана беше в Гмунден, тя беше само на осем месеца. Една година преди това, в периода, към който явно е насочена фантазията на Ханс, по време на пристигането в Гмунден жена ми беше бременна в края на петия месец.
Аз: «Нали миналата година Ана вече се беше появила?»
Ханс: «Миналата година тя се возеше в количка, но година преди това, когато вече я имаше…»
Аз: «Ана вече я имаше?»
Ханс: «Да, нали ти винаги се возеше с мен в лодка и Ана ти помагаше?»
Аз: «Но това не беше миналата година. Тогава Ана все още я нямаше.*»
Ханс: «Да, тогава вече нея я имаше. Когато пътуваше в сандъка, тя вече можеше да ходи и да казва: «Ана.»»* (Тя се научи на това едва преди 4 месеца.)
Аз: «Но тогава тя все още не беше при нас.»
Ханс: «О, да, тогава тя все пак беше при щъркела.»
Аз: «А на колко години е Ана?»
Ханс: «През есента ще стане на две. Ана я имаше тогава, нали го знаеш?»
Аз: «А кога е била при щъркела в неговия сандък?»
Ханс: «Отдавна, още преди да пътува в сандъка. Много отдавна.»
Аз: «А кога Ана се научи да ходи? Когато беше в Гмунден, тя все още не можеше да ходи.»
Ханс: «Миналата година — не, но иначе можеше.»
Аз: «Но Ана само един път е била в Гмунден.»
Ханс: «Не! Два пъти; да, така е. Много добре си спомням. Питай мама, тя ще ти каже същото.»
