Page:Froyd-Detskata dusha.djvu/112
Ханс: «О, не!»
Аз: «А омнибусът не прилича ли на сандъка на щъркела?»
Ханс: «Да!»
Аз: «И мебелният фургон?»
Ханс: «Гадният фургон също.»
17 април. Вчера Ханс си спомни за своето отколешно намерение и отиде в двора, който се намира срещу нашата къща. Днес не искаше да направи това, защото точно срещу вратата до рампата стоеше товарна кола. Той ми каза: «Когато там стои товарна кола, аз се страхувам, че ще започна да дразня конете, те ще паднат и ще вдигнат шум с краката си.»
Аз: «А как се дразнят конете?»
Ханс: «Дразнят се, когато им се карат и когато им крещят: дий! дий!»36
Аз: «Ти вече дразнил ли си коне?»
Ханс: «Да, много често. Страхувам се, че ще го направя, но това не е така.»
Аз: «В Гмунден правил ли си го?»
Ханс: «Не.»
Аз: «Но ти с готовност дразниш конете?»
Ханс: «Да.»
Аз: «И ти се иска да ги шибнеш и с камшика?»
Ханс: «Да.»
Аз: «Искало ти се е да биеш така конете, както мама бие Ана. Това ти е приятно, нали?»
Ханс: «На конете не им вреди, когато ги бият. (Едно време му бях казал това, за да обуздая страха му от биенето на конете.) Веднъж наистина го направих. Имах камшик, ударих коня, той падна и вдигна шум с краката си.»
Аз: «Къде?»
Ханс: «В Гмунден.»
Аз: «Истински кон ли? Впрегнат в кола?»
Ханс: «Той не беше впрегнат.»
Аз: «А къде беше?»
Ханс: «Държах го, за да не избяга.» (Всичко това,, разбира се, е твърде невероятно.)
Аз: «Къде стана това?»
