Page:RBE Tom4.djvu/48
ДИАФРАГМАЛЕН, -лна, -лно, мн. -лни, прил. Анат. Който се отнася до диафрагма (в 1 знач.); диафрагмен. На диафрагмата се наблюдават два свода — диа-фрагмални куполи, от които десният е по-високо разположен. А. Гюровски, АЧ, 172. Пристенната плевра според частта, която покрива, се подразделя на диафрагмал-на, ребрена и медиастинална. М. Василев и ДР., НБ, 32.
О Диафрагмален плеврит. Мед. Възпаление на плеврата, която покрива долната повърхност на белия дроб и диафрагмата. Диафрагмална херния. Мед. Проникване на коремен орган (част от стомаха, от черво и др.) в гръдната кухина през някой хиатус или през травматичния отвор на диафрагмата.
ДИАФРАГМЕН, -а, -о, мн. -и, прил. Спец. Който се отнася до диафрагма. При начеваща силикоза лечебната физкултура трябва да започне рано .. Целта е: .. 3. Да се развива диафрагменото дишане. Н. Ман-чева, ЛФ, 124. Най-широко приложение е намерила диафрагмената бензинова помпа. Ст. Михайлов и др., ГМ, 265. Коефициентът на загуба зависи от отношението на лицето на диафрагмения отвор към лицето на тръбното сечение. Ст. Д. Станчев, X,
183.
ДИАФРАГМОВ, -а, -о, мн. -и, прил. Спец. Диафрагмен. Диафрагмов клапан. Диафрагмова помпа.
ДИАХРОНЕН, -нна, -нно, мн. -нни, прил. Езикозн. Който се отнася до диахрония. Противоп. синхронен. Диахронен анализ. Диахронно изследване.
ДИАХРОНИЧЕСКИ, -а, -о, мн. -и, прил. О стар. Диахронен.
— От Ст. Младенов, Речник на чуждите думи, 1947.
ДИАХРОНИЯ, мн. няма, ж. Езикозн.
1. Съвкупност от методи в езикознанието, насочени към изучаване на езиковите факти в техния исторически развой.
2. Историческа последователност в развоя на историческите явления. Противоп. синхрония.
— От гр. бкх 'през' + xpovoq 'време1.
ДИБ м. Диал. Дъно. Широко поле край няма, дълбоко море диб няма. Погов.
— От тур. dip — От Ст. Младенов, Български тълковен речник..., 1951.
ДИБИДЮС нареч. Простонар. Съвсем, напълно, изцяло. — Бре, не думай! — възкликна дядо Петко. — А камилавката? — Каква ти камилавка! Нали ви рекох — гола глава, дибидюс гола, като щавена кожа гола. А. Христофоров, А, 341. — Нашето училище или ще се поправи, или съвсем ще пропадне! .. — Хубаво, даскале! Та такова ли учение учиш копелаците тука? — извика той. — Нашето училище щяло да пропадне дибидюс, ако се не поправи! Ив. Вазов, Съч.
VIII, 183. По външност на свиня прилича, / но не е дибидюс свиня. Хр. Радевски, Избр. пр II, 224. Изгребаха житото дибидюс.
— От тур. dibidйz. — Друга форма: д и б и д у с.
ДИВ, -а, -о, мн. -и, прил. 1. Който се намира в най-ниския етап от историческото развитие на човечеството; първобитен, не-цивилизован. Отишли си дивите човеци, които мязали на маймуни. Полека-лека се появили днешните хора. А. Каралийчев, С, 284. — Това малобройно диво племе [пигме-ите] живееше в тропическия лес на река Арувима, приток на Конго. М. Марчевски, ТС, 45. Виждали ли сте на филм дивите хора от островите? 3. Сребров, МПС, 11. Аз имам право да кажа, че видях почти всичките племена на света и техните изделия, но право ви казвам, че най-дивите островитяни плетат много по-деликатни рогозки от нашите. Ал. Константинов, БПр, 1893, кн. 5, 57. Като изпраща войниците си в Китай, той [германският император] им заповяда да нямат милост към никого, да не ловят пленни, а всички да изтребват до крак, тъй също както дивите хуни вършиха преди хиляди години. Г. Кирков, Избр. пр I, 83.
2. Който е свързан с първичните, примитивни черти в човешката природа, който е характерен за първобитните хора. Стайка, у която дивата природа се разбуди, поиска да се хвърли върху Стефчова и биволарче-то. Ив. Вазов, Съч. XXIII, 200. Това [римското] общество не е искало друго, освен да се наслаждава и колкото по-диви и кръв-нишки са били увеселенията, с толкова по-голямо остървение е тичало в тях. К. Величков, ПССъч. III, 22. Безчовечната чалма сечеше наред и майки, и деца. Някои зверове търсеха само пеленачета и с дива наслада забиваха студеното желязо на ятаганите в крехките им телца. Г. Караиванов, П, 34. Исполинският ръст, козяните наколенници и обърнатият кожух придаваха нещо диво и звероподобно на тоя овчар. И. Йовков, Ж, 1945, 8. Епоха на дива жестокост / препускаща лудо напред. Н. Вапцаров, Избр. ст, 1951, 112. Диви инстинкти.
3. За човек, народ или страна — който е изостанал много в своето развитие, главно в културно, в духовно отношение; прост, неук, невеж. Помисли, че не трябва да се препречва между тия млади хора, че е див и грозен. Й. Йовков, СЛ, 117. Той [Обрат] сякаш не бе се никак изменил, като че ли все си беше в Чуй-Петлъово между твърдоглавите и диви свои съселяни. Ст. Загорчинов, ДП, 460. — Во Беч жените сами си ходят по чаршията, има там и жени дюкянджии. А ние тука... диви люде. Д. Талев, ПК, 261. Гълъбинка! Такова поетическо име никога не бях чувал! Младен забележи удивлението ми и вероятно го изтълкува неправилно, защото ми каза с виноват вид: — Диви
