витс очи, като му разкрием, че става дума само за фантазии, които нямат никакво реално значение, то от негова страна никога няма да срещнем съдействие за довеждането им до неговото съзнание. Поради тази причина аналитичната техника не бива да се изменя, независимо от оценката на тези инфантилни сцени.
Споменах, че в разбирането на тези сцени като агресивни фантазии можем да се опрем на някои фактически моменти. Преди всичко на следното: тези инфантилни сцени се репродуцират в лечението - доколкото се простира моят опит — не като спомени, а като резултат на конструкцията. Ясно е, че изхождайки само на това признание, мнозина ще решат, че спорът е вече решен.
Не бих искал да ме разбират неправилно. Всеки един аналитик знае, и много пъти се е убеждавал, че при удачно лечение пациентът съобщава много спомени от детството си, за чието появяване — може би първично появяване — лекарят не се чувствува виновен, защото с никакви конструктивни опити той не е натрапвал на болния спомени с подобно съдържание. Тези несъзнавани преди спомени изобщо не е задължително да са винаги верни. Наистина те могат да бъдат и верни, но често представляват изопачена истина, смесени са със създадените от фантазията елементи, а също и със запазилите се в паметта така наречени покриващи спомени. Искам да кажа само едно. Сцени като тази при моя пациент — от такъв ранен период и с такова съдържание, на които придаваме такова изключително значение в историята на този случай, се възпроизвеждат обикновено не като спомени. Те се откриват — конструират — трудно и постепенно от цял ред намеци. Като доказателство е напълно достатъчно да кажа, че такива сцени в случаите на натрапчиви неврози не стигат до съзнанието като спомени. В противен случай ще трябва да се огранича само с този случай, който разглеждаме.
Не се придържам към мнението, че тези сцени трябва задължително да бъдат фантазии, защото те
