че ако гореспоменатият възглед относно инфантилните сцени е верен, то при провеждането на анализа отначало не се променя нищо. Ако при невротика е налице вредната склонност да се откъсва от настоящето и да се насочва към подобни регресивни «моменти в своята фантазия, то не ни остава нищо друго, освен да го последваме по този път и да доведем до съзнанието му тези несъзнавани продукции. Независимо от реалната си незначителност те са изключително ценни за нас като временни носители и собственици на интереса, който ние искаме да освободим и да насочим към задачите на настоящето. Анализът трябва да се води точно така, като че ли тези фантазии се приемат за истина с едно наивно доверие. Различията възникват едва в края на анализа, след откриването на тези фантазии. Налага се да кажем на болния: «Е, добре, вашата невроза протича така, сякаш в детските си години сте имали такива и такива впечатления и след това те са продължили своето действие. Но* вие виждате, че това е невъзможно, те са били продукт на вашата фантазия, който е трябвало да ви отвлече от стоящите пред вас реални задачи. Сега ни позволете да изследваме какви са били тези задачи и какви свързващи пътища съществуват между тях и вашите фантазии.» След като приключим с детските фантазии, ние пристъпваме към втората част от лечението, която е ориентирана към реалния живот.
Съкращаването на този път, т.е. модифицирането на употребяваното до този момент психоаналитично лечение е технически недопустимо. Ако тези фантазии не бъдат доведени до съзнанието на болния в техния пълен обем, ние не можем да му дадем възможност да осъзнае свързания с тях интерес. Ако го отвлечем от тях, когато започнем да се досещаме за тяхното съществуване и за техния пълен обем, тогава по такъв начин само ще поддържаме дейността на изтласкването, благодарение на което те са се оказали неподвластни на усилията на болния да се освободи от тях. Ако преждевременно ги обезценим в неговите
