не възникват отново като спомени. Струва ми се, че те са напълно равнозначни на спомена, ако — както в нашия случай — се заменят от съновидения, чийто анализ винаги довежда до тази сцена и които, неуморимо преработвайки материала, възпроизвеждат всяка отделна част от своето съдържание. Да сънуваш, означава, също да си спомняш, макар и през нощта, и под формата на съновидения. С това постоянно повторение в съновиденията аз си обяснявам факта, че у самия пациент постепенно се създава дълбоката вяра в реалността на «първичната сцена», вяра, която с нищо не отстъпва на убеждението, основано на спомена.16
Разбира се, не е нужно противниците да се отказват от борбата против тези доказателства като от нещо безнадеждно. Както е известно, сънищата могат да се управляват.17 А убеждението на анализирания може да бъде резултат от внушението, което все още търси своята истинска роля в играта на психическите сили при аналитичното лечение. Един психотерапевт от стария тип би внушил на своя пациент, че е здрав, че е преодолял задръжките си и т.н. А психоаналитикът му внушава, че като дете той е имал едно или друго преживяване, което сега трябва да си спомни, за да оздравее. Именно в това се състои разликата между двамата.
Трябва да уточним, че опитът на противниците да дадат обяснение на тези сцени се свежда до много по-радикално унищожаване на инфантилните сцени, отколкото това е ставало преди. Психоаналитикът работи не с действителност, а с фантазии. Сега става ясно, че фантазиите принадлежат не на болния, а на самия аналитик, който ги натрапва на анализирания с помощта на някакви личностни комплекси. Наистина аналитикът, чуващ този упрек, ще си припомни за свое собствено успокоение как постепенно се е създавала конструкцията на тази като че ли внушена от него фантазия, как образуването й в много моменти е ставало напълно независимо от лекарското въздействие, как, започвайки от една определена фаза на лечението,
