2. За звук, глас, шум — който е малко глух; глуховат. — Кажи какво знаеш! Възглух, неумолим глас, от който свидетелят преглъща. Ст. Сивриев, ЗСБ, 114. — Седнете!
— дойде до ушите ми гласът на девойката, възглух, строг и заповеден. ВН, 1960, бр. 2659,4.
ВЪЗГЛУХО нареч. 1. С възглух глас, без да се чува ясно, отчетливо. Ваш събеседник става Михаил Шолохов, който възглу-дсо, без да бърза, чете трагични моменти от страници на „Тихия Дон“. ВН, 1964, бр. 3878, 4.
2. С гл. съм, изглеждам, струва ми се в 3 л. ед. Означава, че някъде е малко глухо, сравнително глухо; неоживено, пусто, безлюдно. След два дни е панаирът, но в селото е още възглухо.
ВЪЗГОЛВАМ, -аш, несв.; възголя, -иш, мин. св. -их, се., прех. Диал. Заголвам, раз-голвам. възголвам се, възголя се страд и възвр.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1895.
ВЪЗГОЛВАНЕ ср. Диал. Отгл. същ. от възголвам и от възголвам се; заголване, разголване.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1895.
ВЪЗГОЛЕМЕЯ СЕ. Вж. възголемя-вамсе.
ВЪЗГОЛЕМИЧЪК, -чка, -чко, мн. -чки, прил. Умал. от възголям. Отнякъде изникна старият конашки разносвач със своите възголемички емении. Ст. Дичев, ЗС
II, 289. А панталоните му имаха десетина прозорци най-малко, от които на коленете два възголемички. Г, 1863, бр. 10,78.
ВЪЗГОЛЕМЯВАМ СЕ, -аш се, несв.; възголемея се, -ееш се, мин. св. възголемях се, прич. мин. св. деят. възголемял се, -а се, -о се, мн. възголемели се и възголемя се, -йш се, мин. св. -йх се, св., непрех. Рядко. Възгордявам се. — Здравствувайте, Ан-дончо! (Стиска му ръката с левицата си. Към г-жа Ботушанова) Възголемяхте се! Ив. Вазов, НП, 189. Един ден старецът получи пак писмо, разтвори го и прочете: Кирил е вече подпоручик, офицер! .. От този ден и старецът се някак възголеми: стана по-придирчив и важен. Г. Райчев, В, 33.
ВЪЗГОЛЕМЯВАНЕ ср. Рядко. Отгл. същ. от възголемявам се; възгордяване.
ВЪЗГОЛЕМЯ СЕ. Вж. възголемявам се.
ВЪЗГОЛЯ. Вж. възголвам.
ВЪЗГОЛЯМ, -а, -о, мн. възголеми, прил. Който е по-голям от обикновеното или отколкото се очаква. Той я взе в двете си възголеми силни ръце със сравнително тънки пръсти. Д. Спространов, ОП, 156. Пенчо Славейков — среден на ръст, широ-коплещест, с възголяма глава и тежко, тромаво тяло — се приближи до катедрата намръщен. М. Кремен, РЯ, 236.
ВЪЗГОРДЕЯ. Вж. възгордявам.
ВЪЗГОРДЯ. Вж. възгордявам.
ВЪЗГОРДЯВАМ, -аш, несв.; възгордея, -ееш, мин. св. възгордях, прич. мин. св. деят. възгордял, -а, -о, мн. възгордели, прич. мин. страд. възгордян, -а, -о, мн. въз-гордени и (остар.) възгордя, -йш, мин. св. -йх, се., прех. Ставам причина някой да започне да се гордее, да стане горделив, надменен. — Юнак си ти! — потупа го вуйчото по гърба. — Така трябва. Тази похвала възгордя и развълнува Ленка. Г. Караславов, Избр. съч. VI, 220. На дяда Стоилка потрепераха устните: споменът за младини, когато той насила отведе хаджи Джон-кочорбаджиевата гласена снаха го възгордя сега. А. Страшимиров, ЕД, 59. Хорски хвали често ни възгордяват / и от ум ни само вадят. У, 1870, бр. 2, 29. възгордявам се, възгордея се и възгордя се страд. ВЪЗГОРДЯВАМ СЕ несв.; възгордея се и (остар.) възгордя се св. непрех. Започвам да се гордея, ставам горделив, надменен. Много си е вирнал главата .. Чдкай, бе приятелю, какво си се възгордял. И. Йовков, А, 58. Като се ожени за хаджи Серафимовата внука и облече градски дрехи, Стоян Глаушев се възгордя малко. Д. Талев, ЖС, 83. Измина година, втора, клиентелата на Златков растеше, а той хич не се възгор-дяваше. Напротив, още повече тичаше. Н. Каралиева, Н, 44. За щастие нищо не ми попречи и аз гълтах книга след книга, за да бъда възнаграден с една похвала, от която би се възгордял и граф Толстой. К. Георгиев, ВБВЛ, 31. Колкото повече виждах, че хората се чудят и удивляват, толкоз повече са надувах и възгордявах. Ч, 1875, бр. 8, 369. Лекар Менекрат, дотолко бе са въз-гордил, че наричаше себе си бог. П. Р. Славейков, СК, 111.
ВЪЗГОРДЯВАНЕ, мн. -ия, ср. Отгл. същ. от възгордявам и от възгордявам се.
— Аз винаги съм презирал възгордяването и горделивците. А. Гуляшки, ЗР, 97. „Да, трябва да бъда по-внимателна с него .. Така се случи по-рано със Здравко. Все същото възгордяване. Може би прекалихме с похвалите, да...“ Цв. Ангелов, ЧД, 207.
ВЪЗГОРДЯНО нареч. Рядко. С възгордяване. Чичо Продан избърса мустаците си .. и рече възгордяно: — Всяка работа си иска майстора. Г. Караславов, Тат., 29.
ВЪЗГОРЕН, -рна, -рно, мн. -рни, прил. Диал. Нанагорен. И непозовани се зареждат видения от палавите и лудешките години .. Те го повеждат и към възгорната, а стръмно слизаща към раздолището на Глогова река улица „Тинтява“ с оцелели столетни къщи. Е, 1981, бр. 4, 3.
ВЪЗГОРНО. Диал. Нареч. от възго-рен; нанагорно. От висок рид голямо бяло
