училище обзира целия селски чукар със слизащите надолу през двора нови къщи, из наддолните сокаци, които възгорно вървят към площада. Е, 1981, бр. 1085, 3.
ВЪЗГОРЧИ`В, -а, -о, мн. -и, прил. Който е малко, леко горчив; горчивичък. Отначало картофите се засаждали много нагъсто. Растенията се засенчвали едно друго и давали дребни и възгорчиви, лоши на вкус грудки. Сл. Петров, РКХО, 68. Към края на месец май плодовете [на черешата] вече започват да узряват .. Те са месести, сочни, вкусни или възгорчиви. Бтн. VI кл, 115. Тук се носи дима възгорчив / на огнищата срутени; / всеки дънер е с белег, / с ятаганени ясни следи. Ив. Пейчев, Избр. с, 102.
ВЪЗГОРЧИ`ВО. Нареч. от възгорчив. В зачервената печка горяха дъбови пънове и миришеше възгорчиво на есенна гора. Д. Вълев, З, 23-24. От този бонбон ми стана възгорчиво в устата.
ВЪЗГОРЯ` СЕ. Вж. възгарям се.
ВЪЗГРА`ПАВр -а, -о, мн. -и, прил. Който е малко грапав; грапавичък. Войниците се разтичаха и след малко доведоха ротния фелдфебел — младичък съвсем рус подофицер с жълти мустачки и розовичко, възграпаво лице. П. Вежинов, ВР, 172.
ВЪЗГРО`ЗЕН, -зна, -зно, мн. -зни, прил. Който е малко грозен; грозничък, грозноват. През два-три дни в метоха идваха баба Магда Шатараята, .., или пък снажната и възгрозна Соса. А. Христофоров, А, 148. Унасяйки се в дрямка, Иван Мавров машинално напипа пистолета под възглавницата, в съня му смътно се смесиха Свободата, празна гилза, .., възгрознд момиче го гледаше с големите си очи. Й. Радичков, ВН, 112-113.
ВЪЗГРО`ЗНИЧЪК, -чка, -чко, мн. -чки, прил. Умал. от възгрозен; грозноватичък. Борис си представи акварелното й, бледно и възгрозничко лице, слабото тяло и дългия, стегнат в кръста пеньоар от тежка розова коприна, с който ходеше из къщи. Д. Димов, Т, 140. Босилко, мъжът й, беше слабоват, възгрозничък, с дълъг като дръжка на тесла нос, голобрад. Кр. Григоров, ПЧ, 102.
ВЪЗГРУ`Б, -а, -о, мн. -и, прил. Който е малко груб; грубоват, грубичък. Гласът му беше сдържан, спокоен, малко припевен. От едрото му и малко възгрубо лице и този път лъхаше същата учтивост, която проявяваше към всеки свой събеседник. Д. Ангелов, ЖС, 579. Войводата сякаш едва сега забеляза тъмнота й роба, възгрубите й обуща, които бяха така чужди на душните предвечерни часове в Пирея. Ст. Сивриев, ПВ, 92. — А тази книга каква е? Курсистът вдигна очи. — Книга. Счетоводна книга. — Гласът му беше възгруб, някак сърдит. Ст. Марков, ДБ, 341.
ВЪЗГРУ`БИЧЪК, -чка, -чко, мн. -чки, прил. Умал. от възгруб; грубоватичък. На ниското трикрако столче седеше мъж .. Ръцете и краката изглеждаха малко къси за това силно и набито тяло, лицето му бе възгрубичко и вече нарязано от бръчки. П. Вежинов, ДБ, 12. Беше възгрубичка млада жена с някакъв белег на лицето, който й придаваше още по-жесток вид. Н. Стефанова, ОС, 44. И чукът .. е възгрубичък и тежък, но с неговата помощ родопските майстори са строили чардаклия конаци, кубелия храмове, яки каменни мостове. Н. Хайтов, ШГ, 110.
ВЪЗГРУ`БО. Нареч. от възгруб; грубовато.
ВЪЗГЪ`РБАВ, -а, -о, мн. -и, прил. Обикн. за нос — който е малко, леко гърбав. Застаналият до него мургав като циганин Славейко вдигна до щръкналите си вежди специално донесения за случая бинокъл. Малко дългият му и възгърбав нос придаваше особено рязко очертание на профила му. П. Льочев, ПБП, 3. Такъв един кротък човечец, голата му глава плува в пот и ако носът му не е възгърбав, хич няма да личи, че е малко злобен. Д. Вълев, З, 48.
ВЪЗГЪ`РБАВИЧЪК, -чка, -чко, мн. -чки, прил. Умал. от възгърбав. Един възгърбавичък мъж с посивяла коса .. и с кожена престилка до коленете си тутакси стана от сандъчето, на което седеше, и го побутна с ръка: — Тук ще ти е по-удобно. А. Гуляшки, Л, 490.
ВЪЗДА`ВАМ, -аш, несв.; възда`м, въздаде`ш, мин. св. възда`дох, прич. мин. св. деят. възда`л, прич. мин. страд. възда`ден, св., прех. 1. Книж. Отдавам някому това, което заслужава (почит, възхвала, чест, справедливост и под.). Днес почти сичкият славянски мир празнува деня 11 майя и днес секи славянин въздава чест и хвала на двамата наши солунски братия Кирила и Методия. Хр. Ботев, Съч. 1929, 185. Можех да се считам поласкан от честта, която ми въздаваха, ако да беше заслужена от мене. К. Величков, ПССъч. I, 56. Теофилакт има съзнание, че не бива и докрай да се заличава миналото на българската църква .. И затова с широка ръка той въздава възхвала на княз Борис и неговия пратеник болярина Таридин, които откриват мощите, издигат им храм и им отделят нарочен клир. Н. Драгова, КО, 151. Човек помни и съдията, който го е съдил, и човека, който му е помогнал. Ако му е въздал правда, ще го помни с добро. Хр. Миндов, СбЦГМГ, 417. Нека бъдем справедливи, нека въздадем божието Богу и кесаревото кесарю! БР, 1931, кн. 8-9, 280. Един човек цял живот си редеше лозето, а друг изпращаше стрели в гърба му .. Когато събра цял наръч, отиде при
