маншон от същата кожа и сиви велурени ботушки. П. Славянски, ПЩ, 294.
ВЕ`ЛЯ, -иш, мин. св. -их, несв., прех. и непрех. 1. Диал. Говоря, казвам; велям. — Руже, като се освободи Македония, тоя аскер ще се махне оттук. — И татко вели така. Д. Талев, И, 300-301. Търпение, търпение, той не слушал що му велела жената му. Нар. прик., СбНУ XIV, 112. Татко му му велеше: / „Море синко, маленък! / Още си ми маленък, / не ти требит девойка“. Нар. пес., СбБрМ, 490. • Нар.-поет. вели-говори или вели-отговори. Насреща са му три моми. / Първа му вели-говори: / „Вземи ме мене, Иване“. Нар. пес., СбНУ XXII-XXIII, 30. Кючюк Стефан вели, говори: / — Уйчо ле, Хаджи Димитър, / елате ми глава отрежете, / турски ме раци не дайте! Нар. пес., СбНУ XLIII, 448. На кукувица си вели, / вели-отговори: / — Кукувице мъри, / .. / Не виде ли, мъри, / нейде мое майка. Нар. пес., СбНУ XXXVI, 52.
2. Остар. и диал. Заповядвам, повелявам; велям. После няколко дена умряла вдовицата, която боляринът, като погребал, как що вели дълг християнски, зел Стоянчето дома си. А. Хаджоглу, ББ, 89. — Дохождат, господин капетан, дохождат двама люге, страшни, захващат да ме удрят в главата и велят: писувай — и аз писувам .. Й. Йовков, Разк. II, 85. веля се страд.
ВЕЛЯ` частица. Диал. Дори, даже; биля. Я му сборувам за негово добро, а он веля ме не чуе. Т. Панчев, РБЯд, 49.
— От Т. Панчев, Допълнение на българския речник от Н. Геров, 1908.
ВЕ`ЛЯМ, -яш, несв., прех. и непрех. Диал. Веля.
— От Вл. Георгиев и др., Български етимологичен речник, 1971.
ВЕ`НА, -еш, мин. св. -ах, несв., непрех. Диал. Вехна. — Сбогом, Герчо! — Сбогом, момичета! — На` ти здравец, да си здрав! — На ти невен, да не венеш! Елин Пелин, Съч. V, 97. Духа есен, жално стене, / всичко млъква, чезне, вене. Ив. Вазов, Съч. V, 107. Третя пролет стана как съм на чужбина, / булче чака война, майка чака сина… / Аз на ум ги имам, те на сърце мене: / с мисли ум се бие, в скърби сърце вене. П. П. Славейков, Събр. съч. IV, 76. Она Невену говори: / „Вени, не вени, невене, / ка венеш тизе у мене, / така да вене млад Стоян“. Нар. пес., СбНУ Х1ЛV, 267.
ВЕ`НА ж. Анат. Кръвоносен съд, по който кръвта се движи от периферията на тялото към сърцето. Лицето на генералния директор почервеня от внезапна ярост, което му се случваше много рядко, и вените на слепите му очи се издуха. Д. Димов, Т, 261. Изпъкналата вена, която разделяше на две високото чело от носа до правата черна коса, се свиваше и от лицето изчезваше строгостта и упоритият заповеднически вид. Д. Добревски, БКН, 8. Кажи ми, Родино, за тях и за мене / не е ли еднакъв света? / Нали и в мойте, и в техните вени / еднакво е топла кръвта? Д. Дамянов, ПОС, 51.
О Разширени вени. Обикн. мн. Разг. Варици. Страдаше [Параскева Паскалева] от гръдна жаба и разширени вени. В. Пламенов, ПА, 29.
— Лат. vena през рус. вена.
ВЕНГЕ`РА ж. Остар. Домашна забава с музика и танци. Утре бал ще има — / други ден — венгера. Ив. Вазов, БМ II, 126.
— От пол. węgierka ’танц’, през рус. венгерка.
ВЕНДЕ`ТА ж. Книж. Кръвно отмъщение, обичай на островите Сардиния и Корсика до началото на XX в.
— Ит. vendetta.
ВЕ`НДИ мн. Истор. Венеди; венети, винди.
ВЕ`НДСКИ, -а, -о, мн. -и. Истор. Прил. от венди.
ВЕНДУ`ЗА ж. Употребявана при простуда специална стъклена чаша, която вследствие разредения в нея въздух прилепва плътно върху тялото и причинява загряване, привличайки кръв към повърхността на кожата. Старият Синап се залежа повече, отколкото очакваха, и стана тежест на целия дом. Дълбока, мъчителна кашлица го разтърсваше. Не помогнаха нито пресните овнешки кожи, нито вендузите. Г. Караславов, СИ, 267.
— От ит. ventosa през гр. βεντοξα. — Практическа медицина (прев.), 1845 (вж. Л. Ванков, Към историята на италианските заемки в български, ГСУ, 1959,233).
ВЕНДУ`ЗЕН, -зна, -зно, мн. -зни. Прил. от вендуза.
ВЕНЕ`ДИ мн. Истор. Най-старото общо название на славянските племена, населявали земите западно от Висла и крайбрежието на Балтийско море; венди, винди, венети.
ВЕНЕДИ`ШКИ, -а, -о, мн. -и, прил. Остар. Венециански. На всяка косица, дето се свършваше плитката, беше завързано с червен копринен конец, пресукан със златен, и на ключа висеше по една бадемлия венедишка жълтичка. Ц. Гинчев, ГК, 20. Намери ми, моля та, ако мож и други огледала, даже венедишки, които да имат таквоз съвършенство. Ч, 1875, бр. 1,44.
— От гр. βενετικός през тур. эехеасн. — Друга (остар.) форма: вене`тички.
ВЕ`НЕН, -нна, -нно, мн. -нни. Остар. Прил. от вена; венозен. До тия мехурчета у белий дроб пристига из сърцето венната кръв, а из дихателната тръба приходи въздух. Й. Груев, Лет., 1869, 89.
ВЕНЕ`РА, мн. няма, ж. 1. Най-ярко светещото небесно тяло след Слънцето и Луната, втора по отдалеченост от Слънцето планета
