Page:Froyd-Detskata dusha.djvu/95

В периода, когато го спохождаше силен страх при вида на движещи се коне, аз, за да го успокоя, му казвах: «Това са млади коне!»

Когато се връщаме, на стълбата, почти без да мисля, аз го питам: «В Гмунден играл ли си с децата на конче?»

Той: «Да (замисля се). Струва ми се, че там се сдобих с моята глупост.»

Аз: «Кой беше кончето?»

Той: «Аз, а Берта беше кочияшът.»

Аз: «Ти падна ли, когато беше конче?»

Ханс: «Не! Когато Берта ме караше да бързам, аз тичах бързо, почти в галоп.»²

Аз: «А никога ли не сте си играли на омнибус?»

Ханс: «Не — на обикновени коли и на кончета без коли. Когато кончето е впрегнато, то може да си остане у дома, а когато не е — то тича.»

Аз: «Често ли си играехте на кончета?»

Ханс: «Много често. Фриц (синът на хазаина) веднъж беше конче, а Франц — кочияш, и Фриц тичаше толкова бързо, че изведнъж стъпи на камък и от крака му потече кръв.»

Аз: «Може би е паднал?»

Ханс: «Не, той потопи крака си във вода и после го завърза с кърпа.»²¹

Аз: «Ти често ли беше конче?»

Ханс: «О, да.»

Аз: «И там се сдоби с глупостта си?»

Ханс: «Защото там те винаги казваха «заради коня», «заради коня» (той набляга на това «заради» — wegen), затова аз се сдобих със своята глупост.»

Известно време бащата провежда безплодни изследвания по други пътища.

Аз: «Децата разказваха ли тогава нещо за конете?»

Ханс: «Да!»

Аз: «Какво именно?»

Ханс: «Забравил съм.»

Аз: «Може би са казвали нещо за техния Wiwimacher?»

Ханс: «О, не!»