В периода, когато го спохождаше силен страх при вида на движещи се коне, аз, за да го успокоя, му казвах: «Това са млади коне!»
Когато се връщаме, на стълбата, почти без да мисля, аз го питам: «В Гмунден играл ли си с децата на конче?»
Той: «Да (замисля се). Струва ми се, че там се сдобих с моята глупост.»
Аз: «Кой беше кончето?»
Той: «Аз, а Берта беше кочияшът.»
Аз: «Ти падна ли, когато беше конче?»
Ханс: «Не! Когато Берта ме караше да бързам, аз тичах бързо, почти в галоп.»20
Аз: «А никога ли не сте си играли на омнибус?»
Ханс: «Не — на обикновени коли и на кончета без коли. Когато кончето е впрегнато, то може да си остане у дома, а когато не е — то тича.»
Аз: «Често ли си играехте на кончета?»
Ханс: «Много често. Фриц (синът на хазаина) веднъж беше конче, а Франц — кочияш, и Фриц тичаше толкова бързо, че изведнъж стъпи на камък и от крака му потече кръв.»
Аз: «Може би е паднал?»
Ханс: «Не, той потопи крака си във вода и после го завърза с кърпа.»21
Аз: «Ти често ли беше конче?»
Ханс: «О, да.»
Аз: «И там се сдоби с глупостта си?»
Ханс: «Защото там те винаги казваха «заради коня», «заради коня» (той набляга на това «заради» — wegen), затова аз се сдобих със своята глупост.»»*
Известно време бащата провежда безплодни изследвания по други пътища.
Аз: «Децата разказваха ли тогава нещо за конете?»
Ханс: «Да!»
Аз: «Какво именно?»
Ханс: «Забравил съм.»
Аз: «Може би са казвали нещо за техния Wiwimacher?»
Ханс: «О, не!»
