Е1, мн. няма, ср. 1. Шестата буква от съвременната българска азбука, с която се означава гласният звук е, която в старобългарските азбуки се нарича гестъ „ест“. На етажерката стоеше стъкло с шампанизи-рано вино и малка тортичка, глазирана с розова захар и с извъртяна буква Е по средата. М. Грубешлиева, ПП, 126. Ако да би биле ние ученик на г. Мустакова,.., би му предложиле следующите три вопроса: 1) защо той пише в думата „пръдмет“ първия слог с Ъ, а втория с е. Хр. Ботев, Съч. 1929, 348. Печатно е. Ръкописно е. Главно е.
Е
2. Фон. Предноезична широка гласна.
3. Като числ. поредно. За означаване на шестия от поредица еднакви предмети, неща. Длок четвърти, вход Е.
О Е-двойно; двойно е. Разг. Название на употребяваната в миналото буква Ъ; ят.
Е2, понякога удължено ее или е-е, е-е-е, частица. Разг. 1. За посочване, а) Обикн. при местоимения и наречия този, онзи, това, такъв, толкова, тъй, там, сега и др. За показване, посочване на нещо или за уточняване, конкретизиране при показване, посочване на нещо; ето, ей. — Я, мамин-кото, седни тука е, до баба си. йл- Волен, БХ, 127. — Ти къде живееш? — Е оная колиба, крайната — отвърна Садък и отмина. X. Русев, ПЗ, 140. Жената, като плисна още две-три шепи, отбутца кравата и се изви: — Какво се вреш, бе! Е ти брод... широк! Ст. Даскалов, СЛ, 12. — А пък онази [биволица] е там, в ъгъла до прозореца, дето се е замислилр, видиш ли я. Ил. Волен, МДС, 157. — Еее! Гледай право срещу Кръстановата круша! Долното кьоше е орязано. Г. Караславов, Избр. съч. I, 192. • Повторена или често в съчет. с ето, ей. — На, стъпи на тоя камък после тури крак на оня камък,.., оттам прескочи на острия камък, после е тъй е, фърли се на синята плоча. Ив. Вазов, Съч. VIII, 54. „Ще се фана и аз да поиграя ей там е-е, до Донка лелина и до другото момиче.“ Т. Влайков, Съч. I, 1941, 45. Кой не вярва, да иде, па да види, ей го е къде е Урбабинци, минеш дола, минеш Бранковци и право в Урбабинци. И. Вълчев, РЗ, 36. — Ах, колко пари! Ей такава купчина е, на софрата беше ги изсипал. И. Йовков, Б, 22. // За посочване на предмета, който се дава, предлага или връчва някому (обикн. в съчет. с крат. лич. мес-тоим. ти, ви, й, му, им); ето, ей. На сутринта откараха воловете, а на празните ясли завързаха други, измършавели и гладни, гладни, като да не бяха $идели през живота си стръкче трева. — Е ти ги, да пооправиш и тях — засмя се коларят. Н. Нинов, чЕШО, 51. — Нали една тояга са ми дали! Е им я! -..- Друго какво могат да ми вземат? Ст. Даскалов, СЛ, 383. б) За посочване, че нещо е станало току-що или предстои да стане незабавно, в най-кратък срок.
— Тарилйом, чакай сега да му кажа, е — извика Селямсъзът и се спусна въз него. Ив. Вазов, Съч. VIII, 78. — Сега ида от тях е. Ив. Вазов, Съч. VIII, 31. — Ами... такова., я иди до вас, та виж дали се е върнала майка ти. — Сега е. Т. Влайков, Съч. II, 135.
— Петстотин грошовци да ги броиш скоро, сега-сега е, или ще прата Нойо да те тласне в зандана. Т. Влайков, Съч. I, 1925,
152.
2. За запитване, а) В самостоятелен въпрос
— при подкана на събеседника да каже нещо или да даде допълнително сведение към казаното досега. Погледите на всички бяха впити в него [Митко], примигваха от стра-шно предчувствие, но никой не отваряше уста, като че ли се бояха от /пова, което сигурно щеше да се каже. — Е? — запита най-после бащата. Хр. Русев, ПС, 57. Той седна на масата без да прикрзва. Мария го гледаше въпросително. — Е?... — попита тя най-сетне. Костов трепна, сякаш въпросът й го изтръгна от онова, което още мислеше за Борис. Д. Димов, Т, 88. Райка дишаше тежко и лежеше с притворени очи.. Стамен д^оведе лекар: прислуша я,.., излязоха вън. -Е, господин докторе? Г. Рай-чев, ЗК, 216. — Опита ли го,ч Тодоре? — Опитах го, опитах го, отче! -Е? — Тънко, вкусно и рязко, рязко! Елин Пелин, Съч. I, 61. — Не си го убил. Ако си го убил, щеше да се намери. Ходцли там? — Как да не ходих, — ходих. — Е? —иНяма нищо. Ни човек, ни кръв, ни нищо. Й. Йовков, В АХ, 144. • В съчет. с та, па, и. — Аз ще я [истината] кажа където трябва във ваша вреда!.. Всички знаят, че имате братя комунисти.
— Е, та?... Гласът на Борис трепна леко, но само за миг. Д. Димов, Т, 128. — У, тате, оти да не може, — обади се Дуда, — мене оня ден ми грабна шамията, та чак у Ву-тови на колата на климията! — Е, па? — запита люто Дудин баща. Елин Пелин, Съч. V, 106. — Бях в градината на Нептуна
— отвърна, като овладя с усилие гласа си, кинооператорът,.. — Е, и... — включи се с нетърпение в разговора и асистент-опера-торът Катеров. — Както си пребледнял,
