през зимата; листник (Т. Панчев, РБЯд).
ВЪРШИ`НА ж. 1. Обикн. мн. Връхна част на дърво; върхар. Когато се раздени добре и слънцето отскочи над горските вършини, в къщата влезе отец Емилиян. Д. Талев, С II, 113. Ястребът заклати криле, скърши, изви надоле над шосето и се понесе над реката към отсрещния склон, едва опирайки над зелените вършини на дърветата. Н. Попфилипов, РЛ, 118. Тия буки свършваха при малко поточе, .. Зад него тъмнееха стволите на дъбова гора .. с гъста шума по вършините. X. Русев, ПЗ, 164.
2. Обикн. мн. Поет. Планински връх; върхар. Пред погледа му [на Бойко] се простряха ридовете, наредени нататък чак до потъмнелите вършини на Балкана. П. Тодоров, И I, 88. От вършините на Странджа до склоновете на Родопите като тъмни призраци се сливаха със сенките на хълмове и гори стройните колони на младо войнство. Ив. Кирилов, Съч. II, 125. Вълшебно сияят планински вършини, / от месечний бляск посребрени. П. П. Славейков, Събр. съч. I, 182. Но де го слънцето? От тъмна полунощ / на славния Кавказ по ледните вършини / ний чакаме — защо не се подава ощ? К. Христов, Избр. ст, 204.
ВЪРШИНА`К, мн. -ци, м. Събир. 1. Много отсечени тънки клони, натрупани заедно; вършина, върше. В дъното на тесния дълбок тревясал двор се издигаше дръвник от вършинак. Ст. Даскалов, СЛ, 75. По пътя скрибуцаха четири биволски коли, натоварени със сурови цепеници и вършинак. Н. Нинов, ЕШО, 80. Две-три момчета поддържаха огньовете, като мушкаха под казаните сух елов вършинак. Цв. Ангелов, ЧД, 144. Жилищата им са изби, които те построяват според угодата с дебели вълнени платове, а отгоре им гуждат вършинак, сено и трева. С. Бобчев, ПОС (превод), 178.
2. Храсталак. Гъст вършинак ги [Желе и Никола] забикаля отвред, нийде ся пътека никак не виждаше и тий бяха принуждени с ръце да разгръщат шипарластите трънаци. Ил. Блъсков, ИС, 73-74.
ВЪ`РШИНКА ж. Умал. от въ`ршина (в 1 и 2 знач.). Съгледа ли чуждо [пиле], .., отведнъж настръхне и размаха ръце: .., грабне вършинка от дръвника и преследва докрай чужденката. Ст. Даскалов, СД, 195.
ВЪРШИ`НКА ж. Умал. от върши`на. И тъй като през тоя прозорец не се виждаше никакъв покрив, никаква вършинка на дърво, а само едно късче небе с пробягващи облачета, малката стаичка приличаше на същинска каюта на пътуващ параход. Д. Калфов, Избр. разк., 203. А той лек, пъргав като дива коза, скачаше по камъка, спираше се на вършинките, гледаше учуден от мандрището заревото на далечните пожари. З. Сребров, Избр. разк., 58.
ВЪРШИ`ТБА ж. 1. Отделяне, обикн. с машина, на зърното от класовете на житни растения; вършеене. Някои вършееха с диканя, а други наемаха вършачката на Филчовия дядо и за един-два дена свършваха вършитбата. К. Калчев, ПИЖ, 73. Някъде са закъснели с вършитбата и тъй е тихо, че ясно се чува как пръхтят конете и как глухо тънти каменният валяк по хармана. Й. Йовков, ПГ, 74. Пътищата са посипани с разпиляна слама от скорошната вършитба. А. Каралийчев, С, 58.
2. Обикн. с предл. по. Време, сезон, когато се вършее. Нейко искаше да намекне за усилената работа, която чакаше всички по вършитба. Й. Йовков, Ж* 1945, 126. И друг път Черешара беше виждал така помрачено лицето на съседа си — особено по жътва и вършитба, когато Боньо трябваше през деня да работи на чорбаджията си, а през нощта да отвозва и вършее своите снопи. П. Славински, ПЗ, 79. Настане вършитба, и кончета врани / въртят се до стожера, тичат в превара / и сламата тъпчат с копитата яки. Ем. Попдимитров, Събр. съч. V, 6.
ВЪРШИ`ТБЕН, -а, -о, мн. -и. Прил. от вършитба. Все тъй объркан и безмълвен, с набито от вършитбена чернилка и осил лице, Денчо се отпусна на кантара. Ст. Марков, ДБ, 301. Вършитбена площадка.
ВЪРШИ`ТЕЛ, -ят, -я, мн. -и, м. Книж. Лице, което върши нещо.
ВЪРШИ`ТЕЛКА ж. Книж. Жена вършител.
ВЪС, въ`сът, въ`са, мн. въ`си, м. Остар. и диал. 1. Косъм. „Народът“ уж на някаква си гара/таз грешка да поправи се опитал: / изрязъл им брадите чак до въс. Ем. Попдимитров, СР, 52.
2. Обикн. мн. Мустаци. Момчил мръдна устните си тъй, че зъбите му се бялнаха между гъстите черни въси. Ст. Загорчинов, ДП, 83. Климе беше възрастен мъж с прошарени въси. Д. Спиридонов, ОП, 77. Въсите (мустаките) ми, сами порасли вън от мярката, даваха ми образ на някакво си същество странно и чудовищно. П. Р. Славейков, ЗО (превод), 90. Бре, разсмя се Крали Марко силни, / .. / плесна с ръце голи, многожилни, / па засука свои дълги въси. Ив. Вазов, Съч. II, 84.
ВЪ`СЕНЕ, мн. -ия, ср. Отгл. същ. от въся и от въся се. Той я [ракията] пиеше скришом по кръчмите в голяма мерулка, гаврътваше изведнъж, без въсене и без вода. Ив. Вазов, Съч. X, 115.
ВЪ`СЕ`НИЦА ж. Остар. и диал. Гъсеница. Наистина, .. — каква трева имаше тогава! И като се наведеш, какво няма да видиш из нея .. Най-напред — някоя голяма въсеница .. — Жълта, на черни капчици. Й. Йовков,
