ВРЪ`ТВАНЕ, мн. -ия, ср. Отгл. същ. от врътвам и от врътвам се. — За мене инженерът беше малък бог, който с врътването на една ръчка сриваше балкана. В. Ченков, ЗХ, 49. В тоя миг вратата се отвори едновременно с врътването на ключа. М. Грубешлиева, ПИУ, 279.
ВРЪ`ТКА ж. 1. Разг. Ръчка, дръжка, с която нещо се върти или се включва и изключва. Прекъсвач с врътка. Превключвател с врътка.
2. Диал. Въртележка за сукане или навиване на прежда. Стана се върна при рудана и сложи нова прежда на врътките. К. Петканов, СВ, 40.
ВРЪ`ТКАВ, -а, -о, мн. -и, прил. Диал. 1. За неспокоен човек — който се движи, върти постоянно на една или друга страна; врътлив, връцкав.
2. За работа — при който се хабят много сили и време; сръткав.
— От Сг. Младенов, Български тълковен речник…, 1951.
ВРЪ`ТКАМ, -аш, несв., прех. Въртя, обръщам нещо бързо и енергично около една точка в една или в различни посоки. Той отвори очи, засмя се, кимна накъм вратата: там стоеше кротко младата овца и връткаше опашка. Н. Нинов, ЕШО, 109. Пристъпи той [Гаврил] към Кривия горун, разгледа внимателно дупката на хралупата и почна да врътка заканително глава. 0. Василев, УП, 24-25. Около него радостно връткаше опашка едро, жълто куче и скачаше галено въз коленете му. Елин Пелин, Съч. III, 11. връткам се страд.
ВРЪ`ТКАМ СЕ несв., непрех. 1. Въртя се около една точка ту в една, ту в друга посока. — До тия ли момчета опряхме да ни ранат — обади се един от дошлите като на сватба зяпачи, потурите на когото едва се държаха на изпосталелите бедра, а дънцето му енергично се връткаше наляво-надясно при всяко пристъпване. К. Кръстев, К, 76.
2. Диал. Движа се, ходя бързо в определено място, в различни посоки без определена цел; поврътвам се, повъртам се. После те останаха сами с Ния в малката стая. Ния се връткаше из стаята, не бързаше да подреди леглото. Д. Талев, ПК, 225.
ВРЪТЛИ`В, -а, -о, мн. -и, прил. Диал. 1. За неспокоен човек — който се движи, върти постоянно на една или друга страна; връткав, връцкав.
2. Който се старае и може да избегне с хитрост да не извърши нещо, което му е неизгодно, неприятно.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1895.
ВРЪ`ТЛЯК1, мн. -ци, след числ. -ка, м. Диал. Водовъртеж, въртоп; въртолия. Къпането при върбите беше опасно. Там реката тече бързо, издълбава дъното и образува много врътляци.
ВРЪ`ТЛЯК2, мн. -ци, след числ. -ка, м. Диал. Място в косата на човек, където космите растат във вид на кръгче. Светлите му косици, подстригани високо, почти до самия врътляк, му придаваха особено решителен и самоуверен момчешки вид. Цв. Ангелов, ЧД, 143.
ВРЪ`ТЛЯК3, мн. -ци, след числ. -ка, м. Диал. Пъпка по тялото, причинена от опарване с коприва или от ожилване на оса, пчела и под.
— От Вл. Георгиев и др., Български етимологичен речник…, 1971.
ВРЪ`ТНА. Вж. врътвам.
ВРЪТНЯ` ж. Диал. Работа, при която се хабят много сили и време. Каква би тая врътня, загубихме целио ден. СбНУ XIV, 192.
ВРЪХ1, върхъ`т, върха`, мн. върхове` и (рядко) върхи`ща, след числ. въ`рха, м. 1. Най-високата, най-горната, обикн. заострена част на нещо (покрив, кула, дърво и др.). Горе, на самия връх на кулата, един човек, който изглеждаше да е в униформа, .., размахваше голям чук и удряше с него по камбаната на часовника. Й. Йовков, ПГ, 10. С тъпани и гайди момичетата изведоха „вай ду ду ла“ чак до баирчето при ветрената мелница, от върха на която се съобщи радостната вест. Елин Пелин, Съч. I, 172. Под високите върхове на елите, .. гъста и непроницаема тъмнота лежеше. Ив. Вазов, Съч. XXIV, 23. Отвъд полето още тъне в призорна мъгла, из нея тук-таме се мяркат върхове на купи сено и тополата, щръкнала на брега. П. Тодоров, И I, 6.
2. Най-високата част от планина, земно възвишение, която се издига и обособява над билото. На север, в кръгозора се дигаха високи върхове, покрити с паша и тъмни дъбрави. Ив. Вазов, Съч. XVII, 29. Обърнете се наляво: там се простират цели редове планини, със своите голи и снеговити върхове, които достигат до облаците. Л. Каравелов, Съч. II, 152. Настъпило бе хладно, закъсняло утро с ниско, облачно небе и само над далечните планински върхове на югозапад светлееше тясна, сребристобяла ивица. Д. Талев, ЖС, 31. Премръзналият утреник излитна нагоре. После сви към земята, смете мрачината от планинските върхища и я отвя надолу към равните тракийски полета. О. Василев, 33, 5. Още от върха на баира аз видях, че бае Васил беше спрял талигата насред пътя. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 32. Ке те носат, Нешо, на върх на планина, / под бука голема, под сенка широка. Нар. пес., СбБрМ, 378.
3. Прен. Обикн. със съгл. или несъгл. опред. Най-висшата, крайна, пределна степен в проявата на нещо; кулминация, апогей. Вълчан беше на върха на славата си. Й. Йовков, Ж 1945, 148. Късно вечерта на 4 юли
