ОТМЕТНУВАНЕ1 ср. Остар. и диал. Отгл. същ. от отметнувам и от отметну-вам се; отмятане, отметване.
ОТМЕТНУВАНЕ<a name="footnote1"></a><a href="#bookmark0">1</a> ср. Отгл. същ. от отметнувам се; отметване2, отмятане2.
ОТМИВАМ, -аш, несв/, отмия, -йеш, мин. св. отмйх, прич. мин. страд. отмит, св., прех. 1. С миене премахвам, отстранявам от нещо това, което го замърсява. Дори с топла вода и сапун не успях да отмия петната от ръцете си.
2. За вода, дъжд и под. — разтварям и отнасям, отстранявам частици от нещо; измивам. Когато вали на пресегсулки, по релсите се образува ръждива смага, която плъзга колелата и пречи на сцеплението. Затова той би предпочел., да ръми постоянно и да отмива нечистотиите. Ив. Бурин, НП, 55. Подбрал двайсетина колари от Радуил, накарал ги да запрегнат воловете на ярем и започнали да повличат отсечените дървета през гората, закачени за синджири.. Дърветата ровели земята, а дъждовете я отмивали. Н. Хайтов, ПП, 45. Когато то [Юрското море] се оттекло, безименните и безсмъртните ваятели, природните стихии, в продължение на още хиляди години работили върху тях [пясъчниците], като отмивали напластената тиня. Н. Стефанова, РП, 85. Дъждовните води понякога се вмъкват в пукнатини от земната кора, намират пластове от глина или меки пясъчни наноси, отмиват ги. Г. Томалевски, АН,
151.
3. Прен. Заличавам, премахвам нещо (обикн. някакво отрицателно преживяване, чувство, отношение). Сълзите отмиха мъката на душата му. отмивам се, отмия се страд. Нечистите петна не можаха да се отмият.
ОТМИВАНЕ ср. Отгл. същ. от отмивам и от отмивам се. Съществено условие за активността на утаителя е редовното отмиване на утаената мед от неговата повърхност. Ц. Цветков, М, 324-326.
ОТМИЛВАМ, -аш, несв.; отмиля, -йш, мин. св. -йх, св., непрех. Диал. Отмилявам.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1899.
ОТМИЛВАНЕ ср. Диал. Отгл. същ. от отмилвам.
ОТМИЛЕЯ. Вж. отмилявам.
ОТМИЛУВАМ, -аш, несв. (остар.); отмиля, -йш, мин. св. -йх, св., непрех. Диал. Отмилявам.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1899.
ОТМИЛУВАНЕ ср. Остар. Отгл. същ. от отмилувам.
ОТМИЛЯ. Вж. отмилвам и отмилувам.
ОТМИЛЯВАМ, —аш, несв/, отмилея, -ееш, мин. св. отмилях, прич. мин. св. деят.
отмилял, -а, -о, мн. отмилели, св. 1. Непрех. Преставам да съм мил, драг някому. — Има и такива случаи, разбира се! Някои като остаряват и животът им отмилява... Но много нещо зависи и от характера на човека! А. Гуляшки, ДМС, 214. — Страхува се, като се запилее там, в чуждите страни, да не би да му отмилее родният край. М. Яворски, ЕСВ, 8. — Говориш така, сякаш бащинията ти е отмиляла — каза Юрдан.
— Сякаш не си се родил на тая земя... И. Петров, МВ, 187. Наистина ли пак за твоите очи съм драгост, / наистина ли през от-лъката не ме забрави, / нима наистина не съм ти отмилял? П. Пенев, Худ. С I, 331.
— Мали, мила мали, / като тебе видех, / сичко ми отмиля, / и мъжката рожба, /.. / и новата къща. Нар. пес., СбНУ IV, 19.
2. Прех. и непрех. Остар. и диал. Преставам да милея за някого или за нещо. Години вече откак е оставил бащина стряха той, а с годините колко свят е отмилял и забравил. П. Тодоров, И II, 36. — Няма вече прежните стопани, няма! — клати унило глава той. — Отмиля селянинът към земята, не го тегли тя. Др. Асенов, СВ, 135. — Той [дядо му] често му приказваше за големи градища, за по-добри училища, за по-добро животувание; тъй щото тези му дядови приказки вродиха в него желание да отмилей майка и братя и да иде в друг град да са учи. Ил. Блъсков, ЗК, 112-113.
ОТМИЛЯВА МИ несв/, отмилее ми св., непрех. Диал. С предл. от. Престава да ми е мило, драго за някого или за нещо. Стоянка му дума: „Драгинко лъо, Димо, / откак с тебя тръгнах, отмиляло ми и / от батя ти Никола, от мъжката рожба.“ Нар. пес., СбНУ XXVII, 282. „Сестрице ле, Яно, / не домиля ли ти, / за мъжкото дете?“ / Янка брате кай: / Брате, мой брате, /мен ми йе отмиляло / от мъжкото дете, / като вази видяй.„ Нар. пес., СбНУ ХЬУ1, 313.
ОТМИ ЛЯВ АНЕ ср. Отгл. същ. от отмилявам и от отмилява ми.
ОТМИНА. Вж. отминавам, отмин-вам и отминувам.
ОТМИНАВАМ, -аш, несв/, отмина, -еш, мин. св. -ах, прич. мин. страд. отмйнат, св.
1. Прех. и непрех. Минавам по-нататък, по-далеч от определено място, минавам покрай някого или нещо и продължавам напред. — Ходих да обиколя нашите ниви край балкана .. Аз още отзарана намислих да се върна оттук, да видя лозето ви, а сега малко остана да го отмина. Ем. Станев, ИК I и П, 167. Ладията се отдалечи нататък и отмина мястото, дето обикновено заставаше. Ив. Вазов, Съч. ХЗ, 12-13. Даскал Димитър, силно раздразнен, иска да се разправя ту с тоя, ту с онзи занаятчия, но те бързат след другите и го отминават. П. Тодо
<a name=“bookmark0„><a href=“#footnote1">1</a></a>
