н
Н, мн. няма, ср. 1. Четиринадесетата буква в съвременната българска азбука, означаваща съгласния звук н (самостоятелно изговаряно „нъ“), която в старобългарската азбука е наричана Иашь „наш“. Главно н. Малко н. Печатно н. Ръкописно н. // Като съставна част на буквени съкращения, изговаряна „не“, „нъ“ или „ен“. БНБ [бе-не-бе]. ДНК [де-ен-ка].
2. Фон. Сонорен, назален, предноезичен съгласен звук. Той например изговаряше винаги щ-то като „шч“.., смекчаваше н-то при „кон“. М. Грубешлиева, ПП, 205. Меко н. Твърдо н.
НА предл. (без удар.). I. За изразяване на притежателни отношения. 1. За означаване на притежание, принадлежност. Ако не знае де е къщата на геройската майка, баба Тонка,.., как ще сполучи да се срещне с Левски. Ив. Вазов, Съч. VI, 60. Две врабчета си направиха гнездо сред лозето на един мързелив човек. Ел. Пелин, ПР, 129. Образът на Станкул непрекъснато беше пред очите й. Ст. Марков, ДБ, 462-463. Гората беше глуха. Чуваха се само гласове на птици. А. Каралийчев, В, 108. А там —/високо в небето, / чудно / трептяха пак на чайките крилата. Н. Вапцаров, Избр. ст, 1946, 33. // За означаване на част, подразделение на нещо. Дядо Стоил се намести .., и почна да развива вървите на цървулите си. А. Каралийчев, В, 27. Правят приклади на пушки, ремонтират стари оръдия и пълнят снаряди. Д. Кисьов, Щ, 82. Тежко заскърцват главините на натоварената кола. 3. Среб-ров, Избр. разк., 231. Покрив на сграда. Връх на планина. Първо действие на представление. Първа част на концерт.
2. За означаване на присъщ, свойствен за някого предмет, признак, действие и под. Тя се отдалечи с походката на вълчица. Елин Пелин, Съч. III, 15. С погледа смутен и влажен на прокудена русалка, / между масите пристъпя и предлага плахо тя: / злато-жълти хризантеми. Хр. Смирненски, Съч.
I, 38. Две хубави очи. Душата на дете. / В две хубави очи; — музика — лъчи. П. К. Яворов, Съч. I, 80. Часто в улицата людна / виждах някъде отива / някоя жена красива, / някоя девойка чудна: /.. / С морни очи на газела, / и с омайност на сирена. Ив. Вазов, Съч. XXVIII, 204.
II. За изразяване на пространствени отношения. 1. За посочване, че повърхността (връхната, външната страна) на нещо е мястото, където се намира някой или се извършва, проявява, става нещо; върху. Иконописецът беше полегнал на одъра... и спеше. Й. Йовков, Ж 1930, 70-71. Гледам: тя стои там при масата, държи свещ в ръката, една вулия на масата. Ив. Вазов, Съч. XXIII, 178. — Вижте какво, господин Оле-затво-рй очички! — каза старият портрет, който висеше на стената до леглото. Св. Минков, СЦ (превод), 26. На хълма сред село Подгоре,.., се белееше нова черква и .. около нея се трупаше народ. Елин Пелин, Съч. III, 89. Продължи / безкрайно сетний звук, и легна, и тежи / той като камък на гърдите. К. Христов, ЧБ, 223. Лежи юнакът, а на небето слънцето спряно сърдито пече. Хр. Ботев, Съч. 1929, 15. // За посочване, че повърхността (връхната, външната страна) на нещо е мястото, където се поставя, намества, попада нещо или се разполага, появява някой; върху. — Знам де е кутията с кафето и шекеря, избъбра Генко, като остави Юрданча на коленете на дяда си. Ив. Вазов, Съч. XXIII, 16. Престорено зарадван, той се върна и седна на пейката. Й. Йовков, Ж 1945, 22. По едно време той рече: — Отче, знаеш ли, има една песен: „Вдовецът е тежка слана, на що падне, попарва го, момъкът е роена роса, на що падне пониква го“. А. Дончев, ВР, 182. Но дай си, майко, дай ръката. / На гръд ранена я сложи. П. К. Яворов, Съч. I, 20. Той постави червейче на въдицата. А Перлите са нанизани на рибарски конец. II С предл. от и две еднакви същ., свързани с предл. на: от... на... За означаване, че действието последователно преминава от едно място на друго или от един предмет на друг от един и същ вид. Птиците прелитаха от клон на клон. А Децата скачаха от камък на камък. А Чантата се предаваше от човек на човек. II За посочване на място (части от тялото), където се облича, нахлузва, поставя нещо. Из нея [портата] с припрян говор излязоха снахите .. боси, заденати с бели пребрадки на главите и със сърпове в ръце. Елин Пелин, Съч. III, 33. Жена му влизаше и излизаше, шумейки с копринената, залепена на стройната й снага рокля. Ив. Вазов, Съч. XII, 35. Той внимателно сложи шинела си на плещите й. А На кръста си беше сложила красив черен колан. А Отдалече се виждаха на краката й красиви ботуши.
