На следващата неделя, 15 март, Ханс обещава да дойде с мен в Лайнц. Отначало той капризничи, но накрая все пак тръгва с мен. На улицата, където има малко коли, той се чувствува доста по-добре и казва: «Доста умно е постъпил Бог, като е създал конете.» По пътя му обяснявам, че сестра му няма такъв Wiwimacher като неговия. Момичетата и жените изобщо нямат Wiwimacher. Мама няма, Ана също няма и т.н.
Ханс: «Ти имаш ли Wiwimacher?»
Аз: «Разбира се, а ти какво си мислеше?»
Ханс (след кратка пауза): «А как момичетата правят wiwi, след като нямат Wiwimacher?»
Аз: «Те нямат такъв Wiwimacher като твоя. Нима не си виждал това, когато Ана я къпят?»
През целия ден е весел, вози се на шейна и т.н. Чак надвечер става тъжен и явно отново се страхува от конете.
Вечерта нервният пристъп и нуждата от ласки са изразени по-слабо от предишните дни. На следващия ден майка му го води със себе си в града и на улицата той изпитва силен страх. На другия ден остава вкъщи и е много весел. На следващата сутрин към 6 часа влиза при нас и върху лицето му е изписан страх. На въпроса какво му е, той ни разказва: «Аз едва-едва докоснах с пръст моя Wiwimacher. После видях мама съвсем гола по риза и тя ми показа нейния Wiwimacher. Показах на Грета,11 моята Грета, какво прави мама и й показах моя Wiwimacher. Тогава бързо си махнах ръката от Wiwimacher-а.» На моята забележка, че е възможно само едно от двете: или по риза, или съвсем гола, Ханс казва: «Тя беше по риза, но ризата беше толкова къса, че аз видях нейния Wiwimacher.»»*
Всичко това не е сън, но еквивалентна на съня онанистична фантазия. Онова, което той принуждава майка си да прави, служи явно за негово собствено оправдание: «След като мама си показва Wiwimacher-а, аз също мога.»
От тази фантазия можем да отбележим следното:
