След прекараното възпаление, което за две седмици го сваля на легло, фобията му отново се засилила толкова, че по никакъв начин не можем да го накараме да излезе на улицата. В краен случай той се съгласява да излезе на балкона. Ежеседмично той пътува с мен до Лайнц9 в неделя, защото в този ден на улицата има малко коли, а той трябва да премине пеша късото разстояние до гарата. В Лайнц веднъж отказва да излезе от градината на улицата да се разхожда, защото пред градината стои файтон. След още една седмица, през която той трябваше да стои на топло, защото му оперирахме сливиците, фобията отново се засилва. Той вече излиза на балкона, но не ходи на разходка. Когато се приближава до вратата, той бързо се връща вкъщи.
В неделя, на 1 март, по пътя към гарата между нас двамата се подема следният разговор. Аз отново се мъча да му обясня, че конете не хапят. Той: «Но белите коне хапят. В Гмунден има един бял кон, който хапе. Когато му покажат пръст пред муцуната, той хапе.» (Учудва ме това, че той казва пръст, а не ръка.) После той разказва следната история, която предавам по-свързано.
Когато Лици трябвало да си тръгне, пред къщата стоял файтон с впрегнат бял кон, който трябвало да откара багажа на гарата. (Той ми казва, че Лици е момиченцето, което живеело в съседната къща.) Баща й стоял близо до коня, който си обърнал главата, за да го докосне, а бащата казал на Лици: «Не си показвай пръста на белия кон, че ще те ухапе.»
На това аз казвам: «Чакай малко, струва ми се, че това, за което си мислиш, изобщо не е кон, а Wiwimacher-ът, който не бива да се пипа с ръка.»
Той: «Че нали Wiwimacher-ът не хапе?»
Аз: «Всичко е възможно!» Той доста оживено се мъчи да ме убеди, че там* наистина е имало бял кон.10
На 2 март, когато той отново проявява признаци на страх, аз му казвам: «Знаеш ли какво? Глупостта (така той нарича своята фобия) ще се махне, ако ти
