Ханс: «Никога не съм виждал това, през целия си живот.»
Аз: «И все пак би искал да го направиш? Как би искал да го направиш?»
Ханс: «С пръчката.» (Мама често го заплашва, че ще го набие с пръчката.)
Трябваше да прекъсна разговора.
На улицата Ханс ми обяснява: «Омнибусите, мебелните и товарните коли — всичко това са сандъци на щъркела.»
Това би трябвало да означава бременни жени. Вероятно садистичният изблик непосредствено преди разговора има отношение към нашата тема.
«21 април. Днес сутринта Ханс разказва какво си е помислил: Влакът беше в Лайпциг и с баба ми от Лайнц тръгнахме към митницата. Ти още не беше слязъл от моста, а вторият влак беше вече в Сан Вайт. Когато ти слезе, влакът беше пристигнал, и ние се качихме във вагона.»
(Вчера Ханс беше в Лайнц. За да се излезе на перона, трябва да се мине по един мост. От перона покрай релсите се вижда целият път до самата станция Сан Вайт. Тук нещата не са съвсем ясни. Вероятно отначало Ханс си представя, че е заминал с първия влак, за който аз съм закъснял. После от междинната гара Сан Вайт е пристигнал друг влак, с който аз съм заминал. Той променя част от фантазията за бягството и се получава, че ние двамата сме заминали с втория влак.
Тази фантазия има отношение към неизтълкуваната последна фантазия, според която в Гмунден ние сме загубили твърде много време за обличане, докато влакът през това време заминал.)
След обяда сме пред къщата. Ханс внезапно се втурва вътре, когато покрай нас минава карета с двойка коне, в която не мога да видя нищо особено. Питам го какво му е. Той казва: «Страхувам се, защото конете са толкова горди, че ще паднат.» (Кочияшът удържаше конете с юзди и те се движеха в ситен тръс с високо вдигнати глави — те наистина вървяха «гордо».)
