радостно вика: «Ето, идва кон с черно на устата» — и аз най-накрая мога да констатирам, че това е кон с кожен намордник. Но Ханс не изпитва никакъв страх при вида на този кон.
Веднъж той удря с пръчката си по паважа и пита: «Слушай, тук не лежи ли човек… който е погребан… или така е само на гробищата?» Сега го занимава загадката не само на живота, но и на смъртта.
Като се връщаме, виждам в антрето сандък и Ханс казва:29 «Ана пътуваше с нас в Гмунден в такъв сандък. Всеки път, когато ходехме в Гмунден, тя беше с нас в сандъка. Отново ли не ми вярваш? Така е, татко, това е самата истина. Повярвай ми, ние намерихме голям сандък, пълен с деца, и те седяха там, във ваната. (В този сандък беше опакована ваната.) Аз ги сложих там, така е. Добре си го спомням.»30
Аз: «Какво още си спомняш?»
Ханс: «Че Ана пътуваше в сандъка, после, че аз не съм забравил това. Честна дума!»
Аз: «Но нали миналата година Ана пътува с нас в купето?»
Ханс: «Но преди тя винаги пътуваше с нас в сандъка.»
Аз: «Този сандък не е ли на мама?»
Ханс: «Да, той беше при мама.»
Аз: «Къде?»
Ханс: «У дома на пода.»
Аз: «Може би тя го е носила със себе си?»31
Ханс: «Не! Когато сега заминем за Гмунден, Ана отново ще пътува в сандъка.»
Аз: «Как е излязла от сандъка?»
Ханс: «Измъкнаха я.»
Аз: «Мама ли?»
Ханс: «Аз и мама. После се качихме в каретата. Ана яздеше коня, а кочияшът караше. Кочияшът седеше на капрата. Ти беше с нас. Дори и мама го знае. Мама всъщност не го знае, защото пак го е забравила, но не бива нищо да й казваме.»
Карам го да повтори всичко отначало.
Ханс: «После Ана излезе.»
