ха публично направо срещу моралното падение на учителката, а мъжете примигнаха многозначително и бяха убедени, че съдията е чапкънин и гледа само да си прекара времето.
— Да му е хаирлия — подхвърляха закачки едни.
— Бива си я даскалицата — зле му е, чунким — добавяха втори, а трети пък пресмятаха колко заплата ще получават общо.
Късно през нощта, когато ситни звезди замигаха по небето и сърпът на луната се качи над покривите, пред една схлупена врата стояха буля Ицковица и буля Манчовица и тихо си приказваха:
— Мари тя му казала да си изпъди държанката, той телеграфирал, ама оная не ще и да знае и щяла да дойде.
— И аз чух нещо ма, истина ли е, че тя му е рекла, че ако не се ожени за нея и я остави нещастна, ще го застреля.
— Истина мари… истина… резил и маскарлък.
— Хем какъв резил, ти думам!
И дълго време малкият град женеше, убиваше, сгодяваше и развеждаше даскалицата и съдията.
В това време учителката, след като беше придружила съдията да му покаже де е съдилището, беше заминала на лозе при хазайката си, печеше кукуруз, свиреше на китара и пееше с хазайкиния братовчед „Помниш ли милие речной завьотние“.
А съдията, уморен от усилената работа по подреждането на преписките в съдилището, спеше неспокойно в хотел „Бел Виу“ и в съня си се чешеше по ръцете и по врата, унищожавайки есъзнателно дребните гости, които връхлитаха отгоре му от всички посоки на стаята.
(Из сборника „Клюката”, 1935)
