Клюката
Опрашеният автомобил с остатъка от изтощените си конски сили бавно пропълзя през мегдана, заскърца, залюля туловището си, раздруса претоварените си от бълхи и чували калници, изпраска два-три пъти със задната си тръба и спря пред хотелчето на бай Диньо Котленчанина.
Прекрачвайки през скутите на натъпканите по скамейките пътници, от автомобила слезе млад, прилично облечен човек, разплати се с шофьора, вдигна пътната си чанта и погледна към изтърканата фирма, която беше прикрепена на изкривения балкон.
— Това ли е хотелът? — запита той.
— Това е — отвърна шофьорът. — Друг път нема.
Пътникът тупна няколко пъти с крака, за да отърси от обувките си белия прах и влезе в отворената врата.
Сцената на слизането, разплащането и влизането в хотела не трая повече от минута и половина, но това беше достатъчно да могат всички, както си бяха подали главите от съседните дюкянчета, и ония, които играеха на табла пред кафенето на Алията, да разгледат най-подробно новопристиегналия и да забележат, че има часовник на ръката си, два златни зъба в устата, бастон от тръстика и че обущата му са шити с едър бял шев…
