— Обещания ли? Какво ли, аджеба, трябва да им се обещава… По едни потури ли, що ли?
— Потури, пари, мостове, шосета, гари, планини — Всичко, каквото дойде на езика — само обещание да е. То, знаеш, Генчо, народът е като нас, жените, без обещания не може. Може след това да не се изпълни нищо, но обещанието е главното.
И като рече Гуна тъй, аз й дадох право и се замислих. Замисли се и тя.
— Хе-хе, какво се замечта пък и ти — питам след известна пауза с ироничност аз, понеже знам при подобна ситуация какво мисли женската фантазия.
— Мисля си, Генчо, като станеш министър, да продадем къщата и да си направим скромно, но приветливо три-четири-етажно здание някъде по` в центъра. Все вярвам, че ще дръпнем някое общинско място.
— Буи — Казвам аз на шега на френски, — това апартамент ли е: две стаи, вестибюл и кухня, плюс тесен клозет, който цяла нощ шуми и поради тънките стени, не дава възможност за сън.
— И ще трябва — добавя тя — нови мебели да вземем, защото тия се напълниха с дървеници, та когато Царят ни дохожда на гости да не би да си отнесе някоя инсекта в палата, пък и да има по-файн обстановка. То, наистина, Царят е демократична натура и знам, че не се гордее, но Цар е. Та, значи, всичко трябва да е наредено, защото Държавната глава каквато е инкогнита, току-виж че някога дойде внезапно да се посъветва по политиката — та знаеш… да не се конфуза от неподходящата обстановка, защото Цар не е шега работа.
Колкото и да е скромен все ще трябва да го посрещнем
