ция срещу неясните движещи импулси, които са особено склонни да бъдат насочени към майката. Конят за нашето момче винаги е бил образец за удоволствие от движението («Аз съм младо конче» — казва Ханс), но тъй като удоволствието от движението съдържа в себе си импулса на коитуса, то неврозата ограничава това удоволствие, а конят става символ на ужаса. На изтласканите нагони в неврозата като чс ли не им остава нищо друго освен честта да доставят на съзнанието поводи за страх. Но колкото и отчетливо да е изразена победата на сексуалното отклонение във фобията, все пак компромисната природа на болестта не допуска изтласканото да не може да стигне до нещо друго. Фобията от коня все пак е препятствие да се излезе на улицата и може да служи като повод да се остане у дома при любимата майка Тук побеждава неговата нежност към майката: вслед ствие на своята фобия обичащият се вкопчва в любимия обект, но той, разбира се, се грижи да не се окаже и в опасност. В тези две влияния се разкрива ис тинската природа на невротичното заболяване.
Неотдавна, в богатата на идеи работа, от коятс съм взел термина «кръстосване на порива», А. Адле{ писа, че страхът произлиза от потискане на «агресив ния порив», и в обширен синтез приписа на този на гон ръководна роля «в живота и в неврозата». Ак< ние в края на краищата сме склонни да признаем, ч< в нашия случай на фобия страхът се обяснява с изт ласкване на тези агресивни склонности, то ще разпо лагаме с блестящо потвърждение на възгледите н* Адлер. И все пак аз не мога да се съглася с това, за щото то води до обобщения, генериращи заблуди. Н< мога да се реша да призная съществуването на някакъв особен агресивен нагон наред — и притежаващ еднакви права — с известния ни нагон към самосъхранение и сексуалния нагон. Струва ми се, че Адлер неправилно приема като особен нагон общата и задължителна характеристика на всеки нагон, и то именно това «влечащо» и подбуждащо, което бихме могли да опишем като способност да даде тласък на
