двигателната сфера. От всички нагони не би останало нищо освен отнасянето към целта, ако отнемем от тях възможността им да се съотнасят със средствата за достигане на тази цел, а именно — «агресивния нагон». Въпреки цялата съмнителност и неяснота на нашето учение за нагоните, аз все пак бих се придържал засега към обичайните възгледи, които признават във всеки нагон наличието на собствена възможност да се превърне в агресивен, без при това да бъде насочен към обект (т.е. безобектната агресивност на нагона като негова иманентна характеристика, бел.ред.). И при двата вида нагони, достигнали до изтласкване при Ханс, бих признал наличието на отдавна известните компоненти на сексуалното либидо.
с) Изводи и забележки
Преди да пристъпя към излагането на кратките си бележки как от фобията на малкия Ханс може да се извлече нещо ценно за живота и възпитаването на децата, трябва да отговоря на възражението, че Ханс е невротик, обременен с наследственост дегенерат и ненормално дете в сравнение с другите деца. Предварително ми е неприятно да си помисля как привържениците на теорията за «нормалния човек» ще третират нашето бедно малко момченце, след като разберат, че при него наистина може да се открие наследствена обремененост.
Преди години помогнах на неговата майка, която по време на изживяването на конфликтите от периода на съзряването се разболя от невроза; това беше началото на моите отношения с неговите родители. Ще си позволя само много плахо да кажа нещо в негова защита.
Преди всичко Ханс изобщо не е това, което след внимателно наблюдение може да се нарече дегенератно, наследствено предразположено към невроза дете. Напротив, той е добре развит физически, весел, любознателен малчуган, с жив ум, който може да предизвика
