белите полета с реклами, а и със стари материали. Понякога ще излезе от кабинета, ще ме повика и ще каже: „Веси, ела. Написал съм нещо и искам да ти го прочета.“ Не знам защо го правеше – дали за да сподели написаното, дали защото ценеше мнението ми или просто искаше да види как ще приема написаното като обикновен читател.
Райко беше много общителен и обичаше да се заговаря с най-различни хора. Много пъти ще закъснее за обед, масата сложена, аз стоя и го чакам. Ако в някоя кръчма или аперитив се разправя нещо интересно, нещо което би послужило за вестника, той можеше да остане там и до четири часа и да слуша. Затова почти всички негови писания не са измислени, не са изсмукани от пръстите. Връщаше се и написваше за онова, което е чул. Пишеше като фъртуна. Сякаш беше някакъв предавателен апарат на всичко, което беше фотографирал из града — в кръчмата, в магазина, на опашката не, тогава опашки нямаше. Всичко това беше заснето и той веднага го предаваше. Е, разбира се, правел е и грешки, писал е и неща, които не са на висота. Други са много хубави. Беше много работоспособен, имаше неизчерпаема енергия и най-важното — обичаше работата си.
Скоро след като се оженихме един ден той ми каза: „Знаеш ли, решил съм да опитам да създам собствен вестник. Какво ще кажеш? Но имай предвид, че ще трябва да загубя сигурните си пари и от двете места.“ Тогава той правеше веселата страница на „Зора“ и даваше карикатури в „Македония“. Но тези пари бяха капка в морето, защото той имаше много задължения. Борчовете, които беше натрупал преди да се оженим, се дължаха на бохемския му начин
