защото тогава можеш да напишеш за това на професора.»33
По-късно му казвам: «Знаеш ли, когато Ана стане голяма и се научи да говори, ти ще я обичаш повече.»
Ханс: «О, не. Нали и сега я обичам. Когато през есента тя бъде вече голяма, аз ще отида с нея сам в парка и ще й обяснявам всичко.»
Когато искам да се заема с по-нататъшните обяснения, той ме прекъсва вероятно за да ми обясни, че не е толкова лошо, че иска Ана да умре.
Ханс: «Чакай малко, нали тя отдавна е на този свят, дори когато я е нямало. Нали при щъркела тя също е била на този свят.»
Аз: «Не, при щъркела не е била.»
Ханс: «Кой я донесе? Нали тя беше при щъркела?»
Аз: «Откъде я донесе той?»
Ханс: «Ами от себе си.»
Аз: «Къде се е намирала тя при него?»
Ханс: «В сандъка, в сандъка на щъркела.»
Аз: «Как изглежда този сандък?»
Ханс: «Той е червен. Боядисан е в червен цвят (кръв?).»
Аз: «Кой ти каза това?»
Ханс: «Мама; аз си го помислих; така е нарисувано в книжката.»
Аз: «В коя книжка?»
Ханс: «В книжката с картинки.» (Карам го да ми донесе първата си книжка с картинки. Там е нарисувано гнездо на щъркели върху червен комин. Това именно е и сандъкът. Интересно, на същата страница е нарисуван кон, който подковават. Ханс разполага децата в сандък, защото не ги открива в гнездото.)
Аз: «Какво направи щъркелът с нея?»
Ханс: «Тогава той донесе Ана тук. В клюна си. Знаеш ли, това е онзи щъркел от Шьонебрун, който клъвна чадъра.»
(Спомен за една малка случка в Шьонебрун.)
Аз: «Ти видя ли как щъркелът донесе Ана?»
Ханс: «Та нали тогава спях. А на сутринта никакъв
