60. За него някой казваше с възхита: / човек с талант / и непреклонен дух, / той божества и догми не почита, /лъжата дразни будния му слух. Л. Стефанова, СКО, 14.
ВЪЗХИТЕН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от възхитя като прил. 1. За човек — който изпитва възхищение, който е изпълнен с възхищение; очарован. Радоил пи зд-равица за нея, па извади и й подаде в дар едно цвете от брилянти за косата. Възхитената мома си втъкна това цвете, очевидно блестяло на косата на някоя гръцка княгиня. Ив. Вазов, Съч. XIV, 54. Пространства безконечни, видове омайни, гледка възхитителна и незабравима... И душата на възхитения зрител неволно възклицава: „Поклон, о моя хубава Българийо.“ Ив. Вазов, Съч. XVII, 8.
2. Който изразява възхищение; очарован. Един след друг пред възхитените очи на зрителите излизаха на сцената хорове и солисти, рецитатори и хумористи. Н. Фурнаджиев, МП, 49. „Пинтезовите сякаш с мед хранят снаха си!“ — казваха, като я гледаха. На Нонка беше приятно да слуша това и да усеща върху себе си възхитените им погледи. И. Петров, НЛ, 146. Сега той видя своите другари така, както никога не бе ги виждал — видя техните развълнувани и възхитени лица,.., видя дълбоката им и искрена радост и обич и разбра колко силно бяха прозвучали думите за другарството. П. Вежинов, СО, 21.
ВЪЗХИТЕНО. Нареч. от възхитен; с възхищение. Дядо Йордан ги изпращаше до портата, и като гледаше изток — ясен,.., говореше възхитено: — Ех, че време ли се отваря! Елин Пелин, Съч. III, 11. — Какво е това момиче? — попита той бързо .. — Харесва ли ви? — попита Хайлборн. Лих-тенфелд постави на окото си монокъл и го махна веднага. — Това е богинята на лова!..
— каза той възхитено. Д. Димов, Т, 115.
ВЪЗХИТЙТЕЛЕН, -лна, -лно, мн. -лни, прил. Който с качествата си предизвиква, буди възхищение; очарователен, чудесен, прекрасен. Аз предвкушавах онази прелест, която ще представлява проходът [Искърският] през пролетните и летни месеци, когато се развие зеленината и всякой от двайсет и двата тунели ще закрива и ще открива пред нас,.., все нови и нови картини,.., по-разнообразни, по-възхитителни. Ал. Константинов, Съч. I, 218-219. Малките й, като с парица цепнати, алени устица, едва-едва се поотвориха и зад тях видях два реда маргаритни зъби, които бяха възхитителни. Н. Попфилипов, РЛ, 8. Ако не видях Бога, то видях най-възхитителната панорама във вътрешните Родопи. Ив. Вазов, Съч. XVI, 17.
— Друга (остар. книж.) форма: восхитйтелен.
ВЪЗХИТИТЕЛНО нареч. 1. Много хубаво; очарователно, чудесно, прекрасно. Тази вечер младата пианистка свири възхитително. • Като възклицание. — Ние, почва комисията, решихме да дадем за в полза на Червения кръст... — О, великолепно, славно, възхитително! Браво, браво! Хр. Смирненски, Съч. Ш, 12. — Гледайте точно под оная риба,.. Виждате ли, сега тя пресича екватора! Белгийката се заглежда към посоченото място,.. — Ах, да, сега виждам! — съгласява се тя. — Възхитително, наистина! Каква красота! Св. Минков, ДА, 43.
2. За означаване много висока степен в проявата на някакво качество, изразено с при-лагателното, към което се отнася; извънредно, извънредно много, изключително. Върху тъмния фон на тоя облак полето цзглежда възхитително зелено и хубаво. Й. Йовков, Разк. I, 99. А небето там — розово пожарно, светло, светло, възхитително светло. Ив. Вазов, Съч. XII, 5. След това се примъква на сцената, в нощна риза, едно възхитително хубаво и нежно създание. П. П. Славейков, Събр. съч. VI (2), 110.
ВЪЗХИТИТЕЛНО СТ, -тта, мн. няма,
ж. Качество на възхитителен.
ВЪЗХИТЯ. Вж. възхитявам и възхищавам.
ВЪЗХИТЯВАМ, -аш, несв. (остар.); възхитя, -йш, мин. св. -йх, св., прех. Възхищавам.
ВЪЗХИТЯВАМ СЕ несв. (остар.); възхитя се св., непрех. Възхищавам се. Мъдрината възбужда почитание и от най-развратни-те, които, колкото гнусна душа и да имат, възхитяват се от тази благородна дарба. П. Р. Славейков, ПВЖ (превод), 50.
ВЪЗХИТЯВАНЕ ср. Остар. Отгл. същ. от възхитявам и от възхитявам се.
— От Ст. Младенов, Български тълковен речник..., 1951.
ВЪЗХИЩАВАМ, -аш, несв.; възхитя, -йш, мин. св. -йх, св., прех. Предизвиквам възхищение у някого. Ян Бибиян се носеше в самолета спокоен и весел .., това човешко изобретение го радваше и възхищаваше. Елин Пелин, ЯБЛ, 24. Колкото смелостта на Росинка го възхищаваше, толкова споменът за нейната близост го очароваше. Д. Ангелов, ЖС, 197. Тя дръпна воала от лицето си и Мичкин видя жената, чиято постъпка го бе възхитила. Д. Димов, Т, 490. Малко ще бъдат хората, въз които величието на природата да не упражни какво-годе обаяние; защото всеки човек, и най-прозаичният, е малко поет в душата, и ако природата не може да го възхити или вдъхнови, то все ще го побутне... Ив. Вазов, Съч. XV, 99.
ВЪЗХИЩАВАМ СЕ несв.; възхитя се св., непрех. Изпитвам възхищение, като обикн. му давам външен израз, изказвам го. Писателите са много особени хора. Те обичат
