отъждествява с поведението на един от родителите. «Свръх-Азът на детето — подчертава Фройд — в действителност се конституира не по модела на неговите родители, а по модела на Свръх-Аза на неговите родители.»
По такъв начин главната цел на психоанализата е да се консолидира Аз-ът, да се направи той по-независим от Свръх-Аза, да се разшири полето на неговото възприятие и да се усъвършенствува организацията му, за да може той да асимилира напълно всяка нова порция несъзнаван психичен материал, появяващ се от сферата на То.
Без да претендира за ролята на самоучител по психоанализа, тази книга може да се окаже неоценим помощник в трудния, но безкрайно приятен процес на общуване с нашите деца. Фройд умело и с действително познаване на детската душа разкрива общите закономерности на психичното развитие на децата. Той е твърдо убеден, че не професионалният психолог, а родителят трябва да бъде истинският психоаналитик на своето дете, и с редица интересни и поучителни примери от богата си клинична практика демонстрира правомерността на това убеждение. Феноменът на пренасяне на чертите на родителя върху образа на лекуващия психоаналитик и необходимостта постоянно да се връщаме към детските спомени и преживявания в постъпателния ход на психотерапията доказват по един неоспорим начин правилността на избраната от Фройд стратегия в лекуването на неврозите и останалите смущения в психичната дейност на възрастния невротик.
Или — ако се опитаме да конкретизираме известния ни вече филогенетичен закон, — онтогенезата на психоаналитичните процедури е кратко и концентрирано повторение на филогенезата на заболяването. В този смисъл можем да говорим за психоаналитична итерация на съвкупността от първични сцени, покриващи спомени и скрити мотивации, които в последна сметка се оказват отстранимата причина на заболяването.
