ухото ми / и посочи ми локва работнишка кръв. / Аз покрусен останах, кръвта ми възбунено / се разпали, завре, запламте. Хр. Радевски, П, 8.
ВЪЗБУНТУ`ВАМ, -аш, несв. и св., прех. Остар. Книж. Подбуждам, подтиквам към бунт, вдигам на бунт; разбунтувам. Той ся бояше от мене ..; защото той мисляше, че и аз както и другите ми братя, Иван и Михаил, възбунтувам народа против него, за да отнема останалата от тейка ни корона. Д. Войников, РК, 69. Дошли са [белоградчишките първенци] най-сетне до мисъл да възбунтуват населението. Това е било годината 1849. СбНУ II, 89. Трима сърби, .., с цел да възбунтуват жителите, отишли и в Копривщица и ся разхождали в къщния двор на Тодор Лулчо Каблешков. възбунтувам се страд.
ВЪЗБУНТУ`ВАМ СЕ несв. и св., непрех. Остар. Книж. Обикн. с предл. против, срещу. Вдигам се на бунт; разбунтувам се. Творецът го [света] е сътворил в пристъп на безумие и прав е бил сатаната, като се е възбунтувал срещу него. К. Петканов, В, 162. Моите поданици, които в продължението на осем години са привикнале вече да живеят без никакъв ред и без никакво началство, са се възбунтувале и против мене, казал Шиишан и посочил към народа, който в това време стоял мирно и покорно. Л. Каравелов, Съч. V, 96. Двамата братя Асеновци се възбунтуваха и прогласиха се за царе в Търново. П. Р. Славейков, СбНУ VI, 427. Четите се възбунтували, но цели баталиони от сърбска редовна войска ги заградила и ги плашила, че ще ги застрелят. Ив. Докторов, ЗД, 140.
ВЪЗБУНТУ`ВАН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от възбунтувам като прил. Остар. Книж. Който се е вдигнал на бунт, който се е разбунтувал. Капитан Корабов, Узунов и Филов настояваха пред него [Андреев] .. да пише на Вълкова. Но Андреев възрази, че като командир на една възбунтувана част, той не може нито да предприеме нещо, нито да дава съвети. С. Радев, ССБ II, 609. Портата отблъсва контрола на международната комисия, предложената система за назначавание управители във възбунтуваните области и пр. НБ, 1876, бр. 57, 222. Сега всички знаяли положително, че Сърбия не само не помага на тая възбунтувана рая [българите], но още й прави всевъзможни пречки. СбНУ II, 101.
ВЪЗБУНТУ`ВАНЕ ср. Остар. Книж. Отгл. същ. от възбунтувам и от възбунтувам се; разбунтуване, възбунтувание. Тъмничният мюдюрин, който се страхуваше от сериозно възбунтуване, беше ги наместил там, щото на пръв знак да се хвърлят [заптиите] вътре върху ни. Св. Миларов, СЦТ, 117.
ВЪЗБУНТУ`ВАНИЕ ср. Остар. Книж. Възбунтуване, разбунтуване. Възбунтуванието на жителите в Крит, махна ся вече, а някои иностранни само скитници, следват още да воюват по горите. Дун., 1866, бр. 133, 2.
ВЪЗБУ`НЯ. Вж. възбунвам и възбуням.
ВЪЗБУ`НЯМ, -яш, несв.; възбу`ня, -иш, мин. св. -их, св., прех. Остар. Възбунвам. възбуням се, възбуня се страд.
ВЪЗБУ`НЯМ СЕ несв.; възбу`ня се св., непрех. Остар. Възбунвам се.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1895.
ВЪЗБУ`НЯНЕ ср. Остар. и диал. Отгл. същ. от възбуням и от възбуням се; възбунване.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1895.
ВЪЗБУЯ`. Вж. възбуявам.
ВЪЗБУЯ`ВАМ, -аш, несв.; възбуя`, -уи`ш, мин. св. възбуя`х, св., непрех. Остар. 1. Ставам буен, почвам да лудувам, да буйствам. Между туй рибарите изведнъж захвърлиха картите и възбуяха. Един даже извади голям нож и го заби на масата. А. Страшимиров, А, 309-310.
2. За огън — изведнъж пламвам буйно, с голяма сила. От сухите съчки огънят в огнището възбуя. • Обр. В гърдите ми възбуя предишният огън и аз на всяка цена трябваше да скрия пламъка му от очите на другите. Ст. Чилингиров, РК, 43.
3. За растителност — буйно изниквам, израствам; избуявам. • Обр. С времето в кърджалийското му [на Индже] сърце възбуяли нови кълнове, заговорило националното му чувство. Н. Ферманджиев, РХ, 150.
ВЪЗБУЯ`ВАНЕ ср. Остар. Отгл. същ. от възбуявам.
ВЪЗБУЯ`Л, -а, -о, мн. -и. Остар. Прич. мин. св. деят. от възбуя като прил. За растителност — който е израсъл буйно и нагъсто; буен (в 1 знач.), избуял. — „Пролетта, пролетта“, — се обаждат цветята… Аз гледам и знам, че видението ще изчезне, .., когато мравките си отворят пътеки всред възбуялата трева и когато мъхът по скалите стане яркозелен. Д. Немиров, Д, 85.
ВЪЗБЪ`РЗ. -а, -о, мн. -и, прил. Който е по-бърз от обикновеното или отколкото се очаква.
ВЪЗБЪ`РЗО. Нареч. от възбърз.
ВЪЗБЯ`Л, -а, -о, мн. възбе`ли, прил. Който не е много бял; белезникав. Когато той дойде по-наблизо, видях лицето му, обляно в пот, дясното му ухо и възбялата коса, обагрени с кръв. Ив. Вазов, Съч. VII, 147-148. Същият мозък е съставен от възбяло вещество с неправилни краища от пепеляно вещество. НКАФ (превод), 91.
