като умен мъж се задоволяваш само да бъдеш галантен, да ги очароваш с културата и добрия си вкус, да бъдеш забавен и увлекателен, но никога — лигав!…
Изобщо бих искала да живееш така, че да запазиш до късна старост здравето на силите си. Всичко във всекидневието да превръщаш в удоволствие: да се храниш в най-добрите ресторанти и обедът да ти бъде не нужда, а наслада. Всеки ден да имаш време за интересна книга, за приятна музика или да видиш хубава изложба, театър, балет. Всяка привечер в определен час да излизаш на разходка и преди да се прибереш у дома, да минаваш край деликатесен магазин, за да купиш сардела, напитки или шоколадови бонбони. И всичко да вършиш с изискани маниери — да приличаш на галантен кавалер от началото на века с твоето пардесю реглан и лачени обувки с гети!…
— Ха, сега пък ти е хрумнало да ме превръщаш в някакъв стар, смешен господин!
Нали ще дойдеш, мили? Ела, макар и само за да изпълниш един каприз на твоята съпруга за годишнината от първата ни среща: да излезем на Възкресение от черква, пазейки в шепите си, както някога, пламъчетата на свещиците — и да си обещаем, че ще пазим завинаги пламъка на сърцата си! Целува те страстно и те очаква твоята Лидия.
Льолчев извърна писмото да го прочете отново, но стигна нейде до средата и не продължи — досадно му беше. Мислеше си: „Прави се на наивно момиченце! Като ми е съчинила хубаво писмо, мисли, че е успяла да прикрие фалша си… Всички тия чувства и хубави намерения са мними. Нещо прикрива зад тях.“ Той си тръгна към сондата. Объркан душевно, той искаше да отложи за по-късно решението да замине, или да остане тук. Измъчваше го предчувствието, че Лидия — за кой ли път вече! — ще разстрои живота му. „Предполагам, че е уредила нещо за жителството. Може би ми е намерила и работа, но не смее да ми каже направо.
