белите къщици на селото и огледалната повърхност на успокоеното езеро с прозрачна пъстровезана застилка.
— Степан, ще пътуваш ли с нас за Варна?
— Не, Пьотр Никитич. Трябва да се върна в Проглед, за да отведа един сменен майстор на сондата във Василево и да отнеса един преходник за сондата в Оброчище.
Всъщност Илин искаше да се освободи от Бойдев —той му беше станал неприятен. Спомни си и тъжните очи на Дора Павлова.
"Тя се чувствува там изоставена. Ще се върна, за да ѝ помогна да се сживее с хората..."
Двете коли потеглиха и скоро се разделиха.
7
— Нали ще ми дойдете на гости? Обещахте!
— Кога, днес ли?
— Сега. От влака ще отидем направо у дома.
— Не, по-добре следобед — каза тя, като помисли, че трябва да си облече друга рокля. Чувствуваше се неудобно в тези омачкани от пътуването дрехи.
— За следобед съм повикал жената, която ми почиства.
— Тогава... добре.
— Само че, за да не направи впечатление на съседите, вие ще слезете от таксито на „Шипка“ и ще видите от ъгъла в кой вход ще вляза. На втория етаж вдясно има табелка с името ми. Ще оставя вратата открехната, влезте направо. Аз ще взема и вашия куфар.
Така се уговориха в коридора на спалния вагон професор Бойдев и неговата студентка Нели Русева сутринта, когато влакът наближаваше София.
Пристигнаха и всичко стана, както бе уговорено. Бойдев причака гостенката си в антрето на своя апартамент. Когато младата жена влезе плахо и запъхтяна, той отмахна кърпата от нейната глава, после й помогна да разкопчее и свали мантото си.
Нели Русева беше облечена с някак преднамерена простота и вкус. Полата от плат на весели червени, зелени и жълти преплетени квадрати, силно пристегната в кръста, падаше на свободни широки плисета. Бялата копринена блуза бе със затворена яка, из която небрежно се подаваше ешарп от жълт газ. Вълнената й жилетка беше с пламъчночервен
