— Ох, Лидия, как обичаш да лъжеш! Винаги лъжеш, макар че рядко целиш да измамиш човека. Лъжеш от много въображение, просто да се забавляваш!
Съпруже мой, софийската пролет не е така пищна и опияняваща, както цариградската. Или, кой знае, може би само тъй ми се струва, защото вдъхвам очарованието й, когато съм вече — уви! — на два и половина пъти по деветнайсет години. Но все още не съм загубила способността да се радвам като девойка на чистите, освежени от дъжда жълти плочки по булевард „Цар Освободител“, на градинките с кичести люляци и напъпили рози или на светналите витрини, на прилично облечените хора с интелигентни лица и изискани обноски… И се задоволявам с удоволствието да потъвам в тамянения дим и великденските песнопения, като се оставям само на спомените за прелестната моя младост! Виждаш ли, съпруже, какви невероятно миниатюрни мащаби е придобило щастието на твоята Лидочка? Ела, за да не бъде щастието ми несподелено! Голубчик, ако и след тези мои призиви и копнения по теб не изоставиш твоята проклета сонда и не тръгнеш веднага за София, ще се проклинам, че съм срещнала точно теб със свещицата в ръка, когато бях на деветнайсет години!
— Лидочка, глупаво е да надуваш живота в София с тази твоя сантиментална романтика. Нали го зная?… При тебе всичко излиза от нормалните мерки!
Ела да прекараме празниците по човешки, мили! При Наташка е уютно и ще бъдем сами. Тя и зетят спят в завода, малката е в седмичен детски дом. Обещавам ти да ознаменуваме празниците с нов меден месец в светлия апартамент — далеч от курниците и кочините на Каварна и от мириса на глинест разтвор, с който се връщаш изцапан от работа… Ще дойдеш, нали? Чакам. Чакам!…
— Ти винаги така обещаваш, но нищо не жертвуваш от себе си. На думи си много разточителна, а на истински чувства си скъперница!
