време на разходките, въпреки твърденията на Ханс, че такива коне има. Подозирам, че дебелият ремък около устата наистина е приличал на мустаци и че след моето тълкуване и този страх е изчезнал.
Състоянието на Ханс се подобрява все повече. Радиусът на кръга, в чийто център е входът на нашата къща, става все по-голям. Той се решава дори на това, което преди беше невъзможно — да притича до отсрещния тротоар. Всичкият страх, който остана, е свързан с омнибуса и неговият смисъл все още ми е неясен.
9 април. Днес сутринта Ханс влиза, когато се мия гол до кръста.
Ханс: «Татко, ти си красив, нали. Такъв беличък.»
Аз: «Да, като бял кон, нали?»
Ханс: «Само мустаците ти са черни. Или може би това е черен намордник?»
Разказвам му, че снощи съм бил при професора, и му казвам: «Той иска да разбере още нещо», на което Ханс отговаря: «Това е много любопитно.»
Казвам му, че зная при какви обстоятелства той вдига шум с крака. Той ме прекъсва: «Когато се сърдя или когато трябва да направя Lumpf, а ми се играе.» (Когато се ядоса, той обикновено тропа с крака. Да прави Lumpf означава да ходи по голяма нужда. Когато Ханс беше мъничък, то веднъж, ставайки от цукалото, каза: «Виж — Lumpf.» Той искаше да каже Strumpf (чорап), имайки предвид приликата по форма и цвят. Тази дума остана и до днес. Преди, когато трябваше да го поставим на цукалото, а той не искаше да прекъсне играта, обикновено тропаше с крака, започваше да трепери и понякога лягаше на земята.)
«Ти потропваш с крака и когато ти е нужно да направиш wiwi, а се сдържаш, защото предпочиташ да играеш.»
Той: «Чакай малко, трябва да направя wiwi» — и като че ли за да потвърди това, той излиза.»
По време на посещението си при мен бащата ме попита за какво би могло да напомня на Ханс потреперването
