Ханс: «Че сега винаги ще бъде така — всички коне на омнибусите ще падат.»
Аз: «На всеки омнибус ли?»
Ханс: «Да, и на мебелните фургони. На мебелните не толкова често.»
Аз: «Тогава твоята глупост имаше ли я?»
Ханс: «Не, тя се появи по-късно. Когато конят в мебелния фургон падна, аз толкова много се уплаших! После, когато тръгнах, се сдобих с глупостта си.»
Аз: «Но нали глупостта се състоеше в това, че ти си мислеше, че ще те ухапе кон. А сега се оказва, че си се страхувал конят да не падне?»
Ханс: «Ще падне и ще ме ухапе.»18
Аз: «Защо толкова се уплаши?»
Ханс: «Защото конят правеше с краката така (ляга на земята и започва да се търкаля). Уплаших се, защото вдигаше шум с краката си.»
Аз: «Къде ходихте тогава с мама?»
Ханс: «Отначало на пързалката, после в кафенето, после купихме жилетката, после в сладкарницата, а вечерта се върнахме у дома през парка.»
(Жена ми потвърждава всичко това, а също и факта, че страхът се е появил непосредствено след това.)
Аз: «Конят умря ли, след като падна?»
Ханс: «Да.*»
Аз: «Откъде знаеш?»
Ханс: «Защото аз го видях (смее се). Не, той изобщо не умря.»
Аз: «Може би ти си си мислел, че е умрял?»
Ханс: «Не, вероятно не, казах го само на шега.» (Изразът на лицето му е сериозен.)
Тъй като вече е уморен, аз го оставям на спокойствие. Той успява също да ми разкаже, че отначало се е страхувал от коне, впрегнати в омнибуси, а после от всякакви коне и едва съвсем отскоро — от коне, впрегнати в мебелни фургони.
По обратния път от Лайнц му задавам още няколко въпроса:
Аз: «Какъв цвят беше конят в омнибуса, който падна? Бял, червен, кафяв или черен?»
