а в последно време не беше го правил и като че ли се гордееше с това. Питам го: «Защо дойде днес?»
Ханс: «Когато престана да се страхувам, повече няма да идвам.»
Аз: «Значи ти идваш при мен, защото се страхуваш?»
Ханс: «Когато не съм при теб, се страхувам, когато не съм при теб в леглото, се страхувам. Когато престана да се страхувам, няма да идвам повече.»
Аз: «Значи ти ме обичаш, и се страхуваш, когато сутрин се намираш в леглото си. Затова идваш при мен?»
Ханс: «Да. А защо ми каза, че обичам мама и ме обзема страх, защото обичам теб?»»*
Сега момчето достига необикновена яснота в своите изрази. Той дава да се разбере, че любовта към бащата се бори с враждебността към него заради съперничеството с майката, и то отправя упрек към бащата за това, че до този момент не е насочил вниманието му към тази игра на силите, която се е превръщала в страх. Бащата все още не го разбира напълно, защото едва след този разговор той се убеждава във враждебността на момчето, за която настоявах още по време на нашата консултация. Това, което по-долу ще приведа в непроменен вид, собствено казано, е по-важно като обяснение за бащата, отколкото за малкия пациент.
«За съжаление аз не разбрах веднага това възражение в цялото му значение. Тъй като Ханс обича майка си, той, очевидно, иска мен да ме няма и тогава той би заел мястото на бащата. Това потиснато враждебно желание се превръща в страх за бащата и той идва рано сутрин при мен, за да види дали не съм си отишъл. За съжаление в този момент аз не разбирах това и му казвах:
«Когато си сам, те е страх, че ме няма, и идваш тук.»
Ханс: «Когато те няма, аз се страхувам, че няма да се върнеш вкъщи.»
Аз: «Нима съм те заплашвал някога с това, че няма да се върна?»
