за доста по-простите реакции на осемнадесетмесечното дете при преживяването на тази сцена, то не може да не се съгласим с мнението, че у детето при това се проявява и влиянието на своего рода трудно определимо знание, нещо, което прилича на подготовка към разбиране. 47 Какво би могло да бъде то, ние нямаме никаква представа. Притежаваме само великолепната аналогия с дълбокото и инстинктивно познание при животните.
Ако човек притежаваше инстинктивно знание, едва ли щеше да ни учудва фактът, че то се отнася предимно към процесите на сексуалния живот, макар по никакъв начин да не се изчерпва с тях. Подобно инстинктивно знание би образувало ядрото на несъзнаваното, примитивната душевна дейност, която впоследствие е детронирана и сведена до нула от развиващия се в човека разум. Но често то — може би при всички — запазва способността си да притегля към себе си висшите душевни сили. Изтласкването следователно би могло да се разглежда като връщане към това инстинктивно стъпало. По такъв начин човек се разплаща за своите велики завоевания със склонността си към невроза, а самата възможност за възникване на неврозите доказва съществуването на предишната инстинктивна предварителна степен на психическо развитие. Значението на ранните травми в детството в такъв случай се състои в това, че последните доставят материала на това несъзнавано, който го предпазва от пълно поглъщане в процеса на следващото развитие.
Известно ми е, че подобни мисли, подчертаващи наследения филогенетично придобит момент в душевния живот, са се изказвали от различни страни. Смятам, че на тях им се е отделяло прекалено много място в психоаналитичните възгледи. Те ми се струват допустими само тогава, когато психоанализата, спазвайки напълно коректно линията, очертана от различните инстанции в добития от нея материал, стига до следите на наследеното едва след като е проникнала през всички наслоения на индивидуално придобитото.
