Онази огромна бездна от търпение, покорство, разбиране и доверие, която се изисква от болния и неговите близки, може да се срещне само в редки случаи. Но аналитикът може да си каже, че изводите, получени при един тежък случай след толкова дълга работа, ще му помогнат значително да съкрати срока на лечение на следващото такова тежко заболяване и така да преодолее постепенно «извънвременността» на несъзнаваното, подчинявайки му се първия път.
Пациентът, за когото ще говоря тук, дълго време бе недостъпен зад бронята на покорното безучастие. Той слушаше внимателно, разбираше, но нищо не можеше да го трогне. Неговата безупречна интелигентност като че ли беше изолирана от действуващите сили на влеченията, господствуващи над цялото му поведение в малкото останали му житейски отношения. Трябваше да положа огромни възпитателни усилия, за да го накарам да вземе самостоятелно участие в работата. А когато в резултат на тези старания настъпи първото облекчение, той веднага прекъсна работата, за да не допусне повече промени и така да си остане в създадената уютна обстановка. Страхът му от необходимостта за самостоятелно съществуване беше толкова голям, че надделяваше над страданията, предизвикани от заболяването. Намери се само един начин, който помогна да бъде преодолян този страх.
Наложи ми се да чакам дотогава, докато привързаността му към моята личност стана толкова голяма, че се превърна в противовес на болестта и тогава аз използувах това като фактор срещу болестта. Ръководен от верните признаци на своевременността аз прецених, че лечението трябва да бъде приключено в определения срок, независимо от това, докъде е стигнало. Твърдо бях решил да не нарушавам този срок. Накрая пациентът повярва в сериозността на намерението ми. Под неумолимия натиск на определения срок съпротивата му постепенно бе сломена, а също и неговата привързаност към заболяването, и тогава за относително кратко време анализът разкри целия
